Уилърд, без да иска, се засмя.
— Нещо смешно ли казах?
— Простете, но ми е трудно да приема сериозно тази мелодраматична измислица.
— Е, свободен сте да си тръгнете, когато пожелаете. Ако искате, още сега.
Когато мъжът се накани да дръпне книгата обратно към себе си, Уилърд протегна ръка и го спря.
— Не мисля да си тръгвам, повярвайте ми. — Прокашля се. — Вие говорите за истината срещу измислицата. — Той замълча за момент. — Може би ще ме улесните, ако ми кажете името си.
— Бенджамин Ел-Ариан. Аз съм един от малкото учени, наети от „Монишън Клъб“ за решаване на въпроси, свързани с древната история и за това как те влияят на настоящето.
— Отново се извинявам, но изобщо не вярвам, че внезапно и съвсем неочаквано ми беше разрешена среща с обикновен учен, след като в продължение на осем часа се рових в интернет, опитвайки се да намеря информация за „Монишън Клъб“. Не, господин Ел-Ариан, макар може би наистина да сте учен, едва ли това е всичко, което сте.
Известно време Ел-Ариан го гледаше замислен.
— Струва ми се, господин Уилърд, че вие сте много по-деликатен и съобразителен, за да се смеете на нещо, което съм казал. — Той взе книгата и обърна страницата. — А и да не забравяме, че дойдохте тук очевидно за да търсите информация. — За миг в очите му като че ли заиграха весели пламъчета. — Да не би пък да възнамерявахте да търсите тук работа, за да проникнете при нас, както го сторихте в АНС?
— Изненадан съм, че сте осведомен за това, то едва ли се знае от много хора.
— Господин Уилърд — каза Ел-Ариан, — няма нещо, което да не ни е известно за вас. Включително за ролята ви в „Тредстоун“.
„Аха, най-сетне стигнахме до главното“ — помисли си Уилърд. Изчака, без изражението му да се промени, но продължи да наблюдава Ел-Ариан, като да беше паяк, замръзнал в центъра на мрежата си.
— Знам, че сте твърде чувствителен към темата „Тредстоун“ — рече Ел-Ариан, — затова ще ви кажа какво ми е известно по въпроса. Моля ви, не се колебайте да ме поправите, ако съм погрешно осведомен за някои факти. „Тредстоун“ е започната от Александър Конклин в рамките на Централното разузнавателно управление. Неговото въображение успява да роди само двама завършили програмата: Леонид Данилович Аркадин и Джейсън Борн. Сега вие сте възстановили „Тредстоун“ под егидата на Оливър Лис, но почти веднага Лис е започнал да ви нарежда какво да правите дори повече, отколкото ЦРУ нареждаше на вашия предшественик. — Той замълча за момент, за да даде време на Уилърд да го поправи или да направи някакви възражения.
Когато гостът му запази мълчание, Ел-Ариан кимна.
— Обаче всичко това е предисловие. — Отново почука с пръст по разтворената книга. — Тъй като Лис ви е наредил да намерите златния пръстен с гравираните на него знаци, може би ще ви е интересно да знаете, че той не работи като самостоятелна единица.
Уилърд настръхна.
— Тогава за кого всъщност работя?
В усмивката на Ел-Ариан имаше известна доза насмешка.
— Както повечето неща по този въпрос, и това е сложно. Човекът, който му осигурява парите и сведенията, е Джалал Есай.
— Никога не съм го чувал.
— А и не би трябвало. Джалал Есай не се движи във вашите среди. Всъщност, подобно на мен, той се старае да остане неизвестен за хора като вас. Член е на „Монишън Клъб“… или по-скоро беше. Виждате ли, в продължение на няколко години този пръстен се считаше за изгубен. Той е единствен по рода си поради причини, които веднага ще ви бъдат изяснени.
Ел-Ариан стана, отиде до една секция на шкаф с книги и натисна скрит бутон. Секцията се отвори навън и разкри сервиз за чай, състоящ се от месингов чайник, голяма чиния, пълна с кексчета, посипани с пудра захар, и шест чашки, тесни, но три пъти по-високи от обикновените чашки от този вид. Сложи ги в един поднос и ги донесе на масата.
С церемониален маниер наля чай за двамата и подкани Уилърд да си вземе от кексчетата. Седна и с видимо удоволствие отпи от чая си. Уилърд откри, че това е сладък ментов чай, какъвто имат обичай да пият в Мароко.
— Но да се върнем на обсъждания въпрос. — Ел-Ариан си взе един сладкиш и го лапна. — Това, което разбрахме от гравираните от вътрешната страна на пръстена знаци, беше следното: Златото на цар Соломон е факт, а не измислица. Надписът съдържа конкретни угаритски символи. Соломон е взел на работа при себе си гадатели. Тези гадатели, или поне някои от тях, са били запознати с алхимията. Те са открили, че съчетавайки някои угаритски думи и фрази с определени научни процедури, могат да превръщат оловото в злато.