Мойра почувства, че трябва по някакъв начин да шокира Барбара, за да надделее.
— Дойдох да разследвам убийството на човек, намерен в имението ви преди няколко седмици.
Барбара отстъпи назад.
— От полицията ли си? Американската полиция се интересува от убийството, така ли?
— Не съм от полицията — каза Мойра. — Аз съм федерален агент.
Барбара сякаш остана без дъх.
— Господи! — рече тя. — Ето как си успяла да впечатлиш Роберто.
Мойра каза:
— Беренгария, искам да ме заведеш до мястото, където е било намерено тялото. Искам да ме заведеш там сега.
Борн караше сивия опел на Отавио Морено, следвайки точно указанията, които му бе дал Ковън. До него Отавио подготвяше всички покупки, които Борн беше направил. В купето цареше тишина. Чуваше се само шумът на гумите по пътя и тътенът на насрещното движение, който се промъкваше през затворените прозорци.
— Двадесет минути — каза накрая Борн.
— Ще бъдем готови — отвърна Отавио, без да вдига глава от работата си. — Не се безпокой.
Борн не се безпокоеше, не беше в природата му, или ако се бе случвало някога, обучението му в „Тредстоун“ отдавна беше погребало това чувство у него. Мислеше за Ковън, без съмнение това беше кодово име на оперативен агент на ЦРУ. Знаеше добре, че Управлението обучава и контролира оперативни агенти, специализирали се в изпълнението на мокри поръчки. Трябваше да знае всичко възможно за Ковън, преди да се срещнат, и само един човек можеше да му помогне.
Извади мобилния си телефон, набра един номер, който не беше използвал от доста време. Когато познатият глас отговори, каза:
— Питър, Джейсън Борн е.
Питър Маркс се беше отправил на среща с главен инспектор Лойд-Филипс, който го чакаше във „Веспър Клъб“, когато телефонът иззвъня. Направо се разтрепери, когато чу гласа на Борн.
— Къде си, по дяволите? — чу се да вика Маркс, седнал на задната седалка на едно от грамадните лондонски таксита.
— Имам нужда от помощта ти — каза Борн. — Какво знаеш за Ковън?
— Оперативният агент на ЦРУ ли?
— Не каза нашият оперативен агент. Да не си напуснал ЦРУ, Питър?
— Всъщност неотдавна го напуснах. — Маркс се постара да успокои сърцебиенето си до приемливо ниво. Трябваше да разбере къде е Борн и да отиде при него. — Данзигер създаде отровна атмосфера, която не можах да изтърпя. Освобождава се бавно от всички, лоялни на Стария. — Той се закашля, внезапно почувства, че му става студено, и леко потръпна. — Научи ли, че изгони Сорая?
— Не.
— Джейсън, искам да знаеш… Ужасно се радвам, че си жив.
— Питър, кажи ми за Ковън.
— Добре де, за Ковън. Той е опасен… и много ефикасен. — Маркс се замисли за момент. — Суров, без каквито и да било угризения, с една дума, истинско лайно.
— Би ли наранил дете?
— Какво?
— Чу ме — каза Борн.
— Господи, едва ли. Предан е на семейството си, ако можеш да повярваш. — Маркс пое въздух. — Джейсън, какво, по дяволите, става?
— Сега нямам време да…
— Слушай, изпратен съм в Лондон да разбера, какво, по дяволите, се е случило във „Веспър Клъб“…
— Питър, инцидентът във „Веспър Клъб“ стана снощи. Ако наистина си в Лондон…
— Тук съм. Сега съм на път за „Веспър Клъб“.
— Вече си бил в самолета, когато аз бях в клуба, така че престани да ме будалкаш, Питър. За кого работиш сега?
— За Уилърд.
— Ти си от „Тредстоун“.
— Точно така. Работим за същата…
— Не работя за „Тредстоун“, нито за Уилърд. Всъщност — продължи Борн, — когато видя Уилърд отново, ще му извия врата. Той ме предаде. Защо го направи, Питър?
— Не знам.
— Довиждане, Питър.
— Почакай! Не затваряй, трябва да те видя.
Последва кратка пауза. Маркс усети, че ръката му се изпотява така, че джиесемът почти се изплъзваше от нея.
— Джейсън, моля те. Важно е.
— Няма ли да ме попиташ защо бях с човека, който наръга Диего Херера?
— Можеш да ми кажеш, ако искаш. Но, откровено казано, не ме интересува. Знам, че трябва да си имал основателна причина.
— Добър човек. Уилърд добре те е тренирал.
— Ти, разбира се, си прав, Уилърд е абсолютно лайно. Ще направи всичко, за да възроди „Тредстоун“.
— Защо?
Маркс се поколеба. Идеята да помага на Уилърд да осъществи мечтата си никога не му беше допадала, но тогава нямаше друг избор. Разбира се, Уилърд беше успял добре да го подмами, наблягайки на желанието му да си отмъсти на Данзигер и неговия господар Бъд Холидей. Когато Уилърд му обеща да намери начин да свали Холидей и Данзигер заедно с него, той се беше съгласил да участва. Обаче Уилърд допусна грешка, когато поиска Маркс да предаде Борн. Тъй като не беше лоялен към нищо, освен на идеята за възраждане на „Тредстоун“, той не можеше да си представи, че може да бъде лоялен към някого, камо ли пък да има желанието да го стори.