Маркс пое дълбоко въздух и каза:
— Уилърд иска да събере теб и Аркадин, за да реши веднъж завинаги кой от обучените от „Тредстоун“ е по-добър. Ако Аркадин те убие, той ще се върне на първоначалния вариант с някои малки корекции и ще започне да обучава новобранци.
— А ако аз убия Аркадин?
— В такъв случай, Джейсън, той твърди, че ще те изследва, за да разбере как те е променила амнезията, за да може в съответствие с това да промени програмата за обучение на „Тредстоун“.
— Като маймуна в клетка.
— Страхувам се, че е точно така, да.
— И на теб е възложено да ме отведеш във Вашингтон?
— Не, не е толкова просто. Но ако се срещнем, ще ти обясня всичко.
— Може би, Питър. Ако реша, че мога да ти имам доверие.
— Можеш, Джейсън. Абсолютно можеш. — Маркс силно вярваше в това с всяка своя фибра. — Кога можем да…?
— Не сега. В момента това, от което имам нужда, е да ми кажеш всичко, което знаеш за Ковън… особено за методологията му, за склонностите и на какво, ако се стигне дотам, е способен.
Борн изслуша Маркс и запамети всичко, което той му съобщи. После му каза, че ще поддържат връзка и прекъсна. За момент се съсредоточи върху сгъстяващия се трафик, като остави подсъзнанието си да работи върху настоящия проблем — т.е. как да неутрализира Ковън, без да застраши Криси и Скарлет.
После видя една табела за „Джордж Стрийт“ и веднага си спомни следобеда, който беше прекарал в Оксфорд. Но не мислеше за Криси и професор Гайлс. Спомни си, като да беше вчера, посещението си в Центъра за проучване на древни документи в „Олд Бойс Скул“ на оксфордската „Джордж Стрийт“. Беше отишъл там, представяйки се за Дейвид Уеб, гастролиращ преподавател по лингвистика, ала вътре в него истинската същност на Борн се бе наложила. Разбра, без да знае как, че по онова време у него все още е бил лаптопът, който беше откраднал от Джалал Есай. Беше си взел почивка от лекциите си в Оксфорд, за да влезе в Центъра за проучване на древни документи. Какво беше правил там, какво бе търсил? Не можеше да си спомни. Обаче знаеше, че каквото и да е открил там, то го беше накарало да задържи лаптопа. Какво бе направил с него? Беше в периферията на паметта му, подобно на пламтящия ръб на слънцето при затъмнение. Почти се сети, почти.
Точно в този момент от дясната му страна дойде завоят, за който му каза Ковън, и той трябваше да изостави спомена, защото беше време да се изправи срещу него.
16
— Оттук ще трябва да вървим пеш. — Барбара излезе от джипа. Въпреки горещината се беше преобула в дънки, каубойски ботуши и бархетна риза с навити до лактите ръкави.
Мойра я последва. Бяха пътували може би около миля на запад от хасиендата, но все още в границите на огромното имение. В далечината се издигаха прашни синкави хълмове и въздухът беше изпълнен със сладкия, почти ферментирал аромат на синьо агаве. Слънцето беше увиснало точно над хоризонта. Запазила горещината от деня, земята още пареше. На запад небето беше нажежено до бяло.
— Нарсико каза, че всичко ще отмине и ще се забрави, но аз не мислех така.
— И защо? — попита Мойра.
— Ами, защото нещата винаги стават така.
— Какви неща? — настоя Мойра.
— Прецакват те най-дребните.
— Убийството дребно нещо ли е?
Барбара вирна презрително брадичка.
— Да не мислиш, че ми пука за някого, когото дори не познавам?
— Какво излезе от полицейското разследване? — попита Мойра, докато вървяха през сухите храсталаци.
— Обичайното. — Барбара примижа срещу слънцето. — Един инспектор от Текила зададе някои въпроси, но човекът така и не можа да бъде идентифициран, а и никой не поиска тялото. В продължение на няколко седмици инспекторът разпитва и нас, и всички от персонала ни. Стана ужасно досаден. Непрекъснато повтаряше, че е имало причина жертвата да бъде намерена в ранчото ни. Превърнахме се в главни заподозрени, но той и такива като него са толкова глупави, че накрая беше принуден да прави само намеци и предположения. После настъпи пълно мълчание. Доколкото ми е известно, случаят е приключен.