— Знаеш ли — рече той, прекъсвайки мислите ми, — при всички други обстоятелства това щеше да е много възбуждащо. Вместо това ти ме гледаш, все едно съм някакъв интересен научен проект.
Точно така се отнасях към цялата ситуация.
— Защо никога досега не си използвал внушение върху мен? — попитах го. — И имам предвид не само да ме спреш да се сбия с някого.
— Защото половината от удоволствието с теб е, че си толкова трудна.
Хрумна ми нещо.
— Направи го.
— Да направя какво?
— Използвай внушение върху мен.
— Какво? — Това бе един от редките мигове, когато Ейдриън изглеждаше искрено шокиран.
— Използвай внушението, за да ме накараш да пожелая да те целуна. Само че трябва да ми обещаеш, че няма да ме целунеш наистина.
— Това е много странно, а когато аз кажа, че нещо е странно, значи работата е много сериозна.
— Моля те.
Той въздъхна, после фокусира погледа си право в мен. Беше все едно да потъваш, потъваш в море от зелено. В света не остана нищо друго, освен тези очи.
— Искам да те целуна, Роуз — промълви той тихо. — Искам и ти да пожелаеш да ме целунеш.
Всяка част от тялото му — устните, ръцете, уханието му — внезапно ме обгърна и завладя. Стана ми топло. С всяка фибра от съществото си закопнях той да ме целуне. Нищо друго не исках в живота толкова силно, освен тази целувка. Наклоних лицето си към неговото, а той се наведе. Почти усещах вкуса на устните му.
— Искаш ли? — попита той с глас като кадифе. — Искаш ли да ме целунеш?
— Да — отвърнах. Лицето му се приближи, устните му бяха само на един дъх от моите. Бяхме толкова близо и тогава…
Той спря.
— Свършихме — заяви и отстъпи назад.
Аз мигновено се окопитих. Сладката омая беше изчезнала, както и копнежът, изгарял тялото ми само до преди миг. Но открих нещо. Под въздействие на внушението определено исках той да ме целуне. Въпреки това, дори и под въздействие на внушението, го нямаше онова на електризиращо, всепоглъщащо чувство, както когато бях с Дмитрий — усещането, че сме едно цяло и сме свързани от сили по-огромни от самите нас. С Ейдриън всичко беше някак си механично.
Диърдри грешеше. Ако привличането ми към Дмитрий беше само някаква подсъзнателна реакция, тогава щеше да бъде също толкова повърхностна, както принудителното привличане към Ейдриън. С Дмитрий беше любов — не само някакъв трик, с който съзнанието ми си играеше с мен.
— Хмм — промълвих.
— Хмм?
— Хмм.
Третото „хмм“ не го каза нито един от двама ни. Погледнах към коридора и видях Кристиан да ни наблюдава. Освободих се от Ейдриън тъкмо когато звънецът иззвъня. Врявата от излизащите от класните стаи ученици изпълни коридора.
— Сега мога да се видя Лиса — заяви Ейдриън щастливо.
— Роуз, ще ме придружиш ли до захранващите? — попита Кристиан. Говореше с равен тон, а лицето му бе безизразно.
— Днес не те пазя.
— Да, обаче ми липсва чаровната ти компания.
Казах „довиждане“ на Ейдриън и пресякох столовата с Кристиан.
— Какво става? — попитах го.
— Ти ми кажи — парира той. — Ти си тази, която беше готова да се натиска с Ейдриън.
— Беше експеримент — отвърнах. — Част от терапията ми.
— По дяволите, що за терапия провеждаш?
Приближихме залата на захранващите. Въпреки че той бе излязъл по-рано от час, вече имаше неколцина, наредени на опашка пред нас.
— Какво ти пука? — поинтересувах се. — Би трябвало да си щастлив. Това означава, че той няма нищо с Лиса.
— Той може да сваля и двете ви.
— Сега какъв си — големият ми брат?
— Раздразнен и обезпокоен. Ето какъв съм.
Погледнах зад него и видях да влизат Джеси и Ралф.
— Е, по-добре млъквай, че нашите добри приятели може да те чуят.
Обаче Джеси беше твърде зает, за да чуе каквото и да било, тъй като спореше с една от координаторките на захранващите.
— Нямам време да чакам — казваше й той. — Трябва да съм записан някъде.
Тя посочи към нас и останалите на опашката.
— Тези са преди теб.
Джеси я погледна в очите и се усмихна.
— Този път можете да направите изключение.
— Да, той много бърза — намеси се Ралф с глас, с какъвто никога досега не го бях чувала да говори. Беше равен и не толкова стържеш както обикновено. — Просто напишете името му най-отгоре в списъка.