— Роуз. Още ли се грижиш за безопасността ни?
— Ще го правя, ако ми разрешат — казах й.
— Не бързай много — предупреди ме тя. — Запази силата си. Ако си прекалено нетърпелива да се биеш с неживите, има опасност да се присъединиш към тях. Тогава никога повече няма да ни видиш, а това ще бъде много тъжно.
— Да — обади се Кристиан. — И аз всяка нощ ще мокря възглавницата със сълзите си.
Устоях на желанието си да го сритам.
— Е, ако се превърна в стригой, няма да мога да ви посещавам, но се надявам да ме застигне нормална смърт. Тогава ще идвам да ви виждам като призрак.
Колко тъжно, помислих си, че сега се шегувам с точно същите неща, които доскоро ме плашеха до смърт. Алис обаче не го намери за забавно и поклати глава.
— Не, няма. Магическите защити ще те държат настрани.
— Магическите защити не допускат само стригоите — напомних й спокойно.
Тъжното й изражение се стопи и тя възрази решително и убедено:
— Магическите защити не допускат нищо, което не е живо. Мъртво или безсмъртно.
— Сега те затапиха — заяви Кристиан.
— Защитите не задържат призраците — настоях. Аз съм ги виждала.
Имайки предвид лудостта на Алис, нямах нищо против да обсъдя собствената си с нея. Всъщност дори беше освежаващо да говоря за това с някой, който няма да ме съди. И тя наистина възприемаше разговора като съвсем нормален.
— Ако си видяла призраци, тогава ние вече не сме в безопасност.
— Казах ти последния път, че защитата е добра.
— Може би някой е допуснал грешка — възрази Алис съвсем убедено. — Може би някой е пропуснал нещо. Защитите са изградени с магия. Магията е жива. Призраците не могат да пресичат магическите пръстени поради същата причина, поради която не могат и стригоите. Те не са живи. Ако си видяла призрак, значи някъде защитите са пробити. — Тя замълча. — Или си луда.
Кристиан се засмя шумно.
— Получи си го, Роуз. Право от източника. — Изгледах го кръвнишки. Той се усмихна на Алис. — В защита на Роуз обаче ще кажа, че тя е права за магическите защити. Училищната охрана редовно ги проверява. Единственото място, което може би е пазено по-добре, е кралският двор, но и двете места гъмжат от пазители. Не ставай параноична.
Той започна да се храни, а аз се извърнах настрани. Не биваше да слушам Алис. Тя едва ли можеше да се смята за достоверен източник на информация, нищо, че беше отдавна тук. Все пак… странната й логика имаше смисъл. Ако защитите държаха стригоите настрани, защо не и призраците? Истина е, че стригоите са мъртви, завърнали се, за да бродят по земята, но в думите й имаше смисъл: всички те бяха мъртви. Но и Кристиан имаше право. Магическите пръстени около училището бяха здрави. Искаше се огромна сила, за да се пробият защитите. Не всеки дом, обитаван от морои, разполагаше с тях, но на места като училищата и кралския двор те се изграждаха и поддържаха изключително усърдно.
Кралският двор…
Докато бях там, нямах срещи с призраци, въпреки че пребиваването ми там беше невероятно стресиращо. Ако виденията ми бяха породени от преживяния стрес, не бяха ли престоят ми в двора, както и срещите с Виктор и кралицата достатъчни причини, за да ги предизвикат? Фактът, че не бях видяла нито един, опровергаваше теорията за посттравматичното стресово разстройство. Не видях призраци, докато не кацнахме на летището в Мартинвил.
Където нямаше защитни пръстени.
Едва не сподавих вика си. Кралският двор разполагаше със силни защити. И там не видях призраци. Летището, което беше част от света на хората, нямаше защити. Там бях бомбардирана от духове. На самолета също имах откъслечни видения — а той не беше защитен във въздуха.
Погледнах към Алис и Кристиан. Тъкмо свършваха. Възможно ли беше тя да е права? Дали защитите не допускаха призраци? И ако е така, какво ставаше с училището? Ако защитите бяха наред, аз не би трябвало да виждам нищо — също както в кралския двор. Ако защитите бяха пробити, призраците щяха да ме връхлетят на тълпи, както на летището. Вместо това в Академията нещата бяха някъде по средата. Имах видения само от време на време. В това нямаше смисъл.
Единственото нещо, което знаех със сигурност, беше, че ако нещо не е наред със защитите на Академията, тогава не само аз бях в опасност.
Глава 21
Едва дочаках денят да свърши. Бях обещала на Лиса и останалите, че след училище ще прекарам свободното си време с тях. Би трябвало да е забавно, но минутите сякаш се точеха до безкрай. Усещах се толкова неспокойна. Когато наближи вечерният час, се разделих с тях и хукнах към общежитието. Попитах жената на рецепцията дали може да се обади в стаята на Дмитрий — което не бе разрешено за ученици, — защото имах „спешен“ въпрос към него. Тя тъкмо вдигаше телефона, когато Селесте мина покрай нас.