— Той не е там — осведоми ме тя. От едната страна на лицето си имаше голяма синина. Някой новак я беше победил — някой новак, но не и аз. — Мисля, че отиде в параклиса. Ще трябва да почакаш до утре, за да се видиш с него. Не можеш да стигнеш до там и да се върнеш преди началото на вечерния час.
Кимнах послушно и се престорих, че се запътвам към крилото на учениците. Но след като изчезнах от погледа й, отново се насочих навън и хукнах към параклиса. Тя беше права. Нямаше да успея за вечерния час, но Дмитрий щеше да се погрижи да се прибера безпрепятствено.
Когато стигнах, вратите на параклиса бяха отключени. Влязох и видях, че всички свещи са запалени и златната украса блестеше на меката им светлина. Свещеникът сигурно още работеше. Но когато пристъпих в обителта, той не беше там. Но Дмитрий беше.
Седеше на последната пейка. Не беше коленичил, нито се молеше. Просто седеше там. Изглеждаше спокоен и умиротворен. Въпреки че не посещаваше редовно църквата, беше ми казал, че намира покой тук. Имал възможност да помисли за живота си и всичко, което бе направил досега.
Винаги съм смятала, че изглежда добре, но в този миг нещо в него ме накара да застина. Може би се дължеше на обстановката — полираното дърво и многоцветните икони. Може би на начина, по който светлините на свещите се отразяваха върху тъмната му коса. А може би защото изглеждаше толкова незащитен, почти уязвим. Обикновено винаги беше нащрек, толкова напрегнат… но дори и той понякога се нуждаеше от спокойствие, да се отпусне. Стори ми се, че излъчва някакво сияние, също както Лиса. Обичайната му напрегнатост се завърна, когато ме чу да влизам.
— Роуз, всичко наред ли е? — Понечи да стане, но аз му дадох знак да не го прави и се плъзнах на пейката до него. Във въздуха се усещаше лекият мирис на тамян.
— Да… ами, почти. Не съм разстроена, ако това те тревожи. Просто имам един въпрос. Или по-скоро теория.
Предадох му разговора с Алис и до какви заключения бях стигнала. Той ме изслуша търпеливо, със замислено изражение.
— Познавам Алис. Не съм сигурен, че може да й се вярва — рече, когато свърших. Беше подобно на това, което бе казал и за Виктор.
— Зная. И аз си помислих същото. Но голяма част от думите й имат смисъл.
— Не съвсем. Както сама изтъкна, защо виденията ти тук са от време на време? Това не пасва с теорията за защитните пръстени. Би трябвало да се чувстваш така, както на самолета.
— Ами ако защитните пръстени просто са отслабени? — попитах.
Той поклати глава.
— Невъзможно е. Нужни са месеци, за да се изхабят защитите. Освен това се изграждат нови на всеки две седмици.
— Толкова често? — Не успях да скрия разочарованието си. Знаех, че се проверяват и подновяват, но не смятах, че е толкова начесто. Теорията на Алис почти ми бе предоставила разумно обяснение, такова, което да докаже, че не съм откачила.
— Може би са пробити на места — предположих. — От хора или нещо такова, както видяхме, вече имаше такива случаи.
— Пазителите обхождат цялата територия по няколко пъти на ден. Ако има пробив в границите на кампуса, щяхме да забележим.
Въздъхнах.
Дмитрий постави ръката си върху моята и аз трепнах. Но той не я отмести, както обикновено. Следващите му думи показваха, че е отгатнал мислите ми.
— Ти мислиш, че ако тя е права, това би обяснило всичко.
Кимнах.
— Не искам да съм луда.
— Ти не си луда.
— Но ти не вярваш, че наистина виждам призраци.
Той отмести поглед и впери очи в проблясващите пламъци на свещите край олтара.
— Не зная. Опитвам се да се отърся от предубежденията си. А и да си стресирана не означава да си луда.
— Зная — отвърнах. Усещах колко е топла ръката му. Не би трябвало да мисля за подобни неща в църква. — Но… ами… има и нещо друго…
Разказах му за вероятността Анна да е „прихванала“ лудостта на Владимир. Освен това му споделих и за наблюденията на Ейдриън за аурата ми. Дмитрий извърна поглед към мен. Изражението му бе замислено.