— Казвала ли си на някого за това? На Лиса? На терапевтката?
— Не — изрекох с отпаднал глас, неспособна да срещна погледа му. — Страхувах се какво може да си помислят.
Той стисна ръката ми.
— Трябва да престанеш с това. Не се боиш да се хвърлиш в най-голямата опасност, а се боиш да допуснеш някого до себе си.
— Аз… не зная. — Погледнах го. — Предполагам, че си прав.
— Тогава защо казваш на мен?
Усмихнах се.
— Защото ти ми каза, че би трябвало да вярвам на хората. Аз ти вярвам.
— Не вярваш ли на Лиса?
Усмивката ми се стопи.
— Вярвам й, абсолютно. Но не искам да й казвам неща, които ще я разтревожат. Предполагам, че това също е начин да я защитя, както и да държа стригоите далеч от нея.
— Тя е по-силна, отколкото си мислиш — рече Дмитрий. — И би направила всичко, за да ти помогне.
— И какво от това? Искаш да споделям с нея, не с теб?
— Не. Искам да споделяш и с двама ни. Мисля, че ще е добре за теб. Притеснява ли те това, което се е случило с Анна?
— Не. — Отново извърнах поглед. — Ужасно ме плаши.
Мисля, че признанието ми изненада и двама ни. Определено нямах намерение да го правя. И двамата застинахме за миг, сетне Дмитрий обви ръце около мен и ме притегли към гърдите си. В гърлото ми се надигнаха ридания, когато облегнах лице върху коженото му яке и чух равномерното биене на сърцето му.
— Не искам да е така — промърморих. — Искам да съм като всички останали. Искам да съм… нормална. Искам да кажа, нормална според стандартите на Роуз. Не искам да губя контрол. Не искам да стана като Анна и да се самоубия. Обичам живота. Бих умряла, за да спася приятелите си, но се надявам да не се налага. Надявам се всички да живеем много дълго и щастливо. Както каза Лиса — като едно голямо щастливо семейство. Искам да направя толкова много, но съм толкова уплашена… уплашена, че ще стана като нея… страхувам се, че няма да мога да го предотвратя…
Той ме прегърна по-силно.
— Това няма да се случи — промълви. — Ти си непокорна и импулсивна, но в крайна сметка си една от най-силните личности, които познавам. Дори и да си същата като Анна — а аз не смятам, че си, — вие двете няма да имате еднаква съдба.
Странно. Често бях казвала на Лиса същото за нея и Владимир. На нея винаги й е било трудно да го повярва и сега я разбирах. Да последваш съвет е много по-трудно, отколкото да го дадеш.
— Освен това пропускаш нещо — продължи той, като погали с ръка косата ми. — Ако си в опасност от магията на Лиса, то поне си разбрала защо. Тя може да спре да я използва и това ще сложи край на всичко.
Отдръпнах се леко, за да го погледна. Прокарах припряно ръка през очите си, в случай че някоя сълза се е търкулнала.
— Но как бих могла да я помоля за това? Усещам как я кара да се чувства магията. Не зная дали мога да й отнема тази радост.
Той ме погледна изненадано.
— Дори това да струва собствения ти живот?
— Владимир е направил велики неща, тя също може. Освен това, те са на първо място, нали?
— Невинаги.
Зяпнах го смаяно. Това, че те са на първо място, ми бе внушавано още от дете. Това бе всичко, в което пазителите вярваха. Само тези дампири, които бягаха от отговорностите си, не се съобразяваха с това. Казаното току-що от Дмитрий бе равносилно на предателство.
— Понякога, Роуз, трябва да знаеш кога да сложиш себе си на първо място.
Поклатих глава.
— Не и с Лиса. — Все едно отново разговарях с Диърдри или Амброуз. Защо изведнъж всички подлагаха на съмнение нещо, което през целия си живот съм смятала за абсолютна истина?
— Тя е твоя приятелка. Ще те разбере. — За да подсили думите си, Дмитрий се протегна и подръпна четките, които се подаваха под ръкава ми. Пръстите му докоснаха китката ми.
— Има нещо повече от това — възразих и посочих към кръста. — Ако не друго, това го доказва. Аз съм свързана с нея, трябва да защитавам фамилията Драгомир с цената на всичко.
— Зная, но… — Той не довърши, а и честно, какво би могъл да каже? Стигнахме до древния спор, този, който нямаше решение.
— Трябва да се връщам — рекох рязко. — Вечерният час мина. Устните на Дмитрий се извиха в лека усмивка.
— И имаш нужда от мен да те вкарам в общежитието, за да нямаш неприятности.
— Да, надявах се…
При вратата на олтара се чу шумолене и отец Андрю влезе, което сложи край на разговора ни. Той се готвеше да затваря параклиса. Дмитрий му благодари и след това двамата се запътихме към общежитието на дампирите. По пътя никой от двамата не проговори, но имаше нещо успокоително в мълчанието ни. Странно, но след избухването му пред клиниката имах чувството, че нещо помежду ни се бе усилило и задълбочило, колкото и невъзможно да изглеждаше.