Нужни ми бяха няколко мъчителни секунди, за да разбера най-после какво иска да ми каже.
— Я почакайте. Казвате, че причината да виждам Мейсън е, защото тайно негодувам срещу Лиса заради нещата, които не мога да имам в живота си? А какво стана с цялата тази травмираща история, която преживях? Мислех, че това е причината да виждам Мейсън.
— Мисля, че има много причини, за да виждаш Мейсън — заяви тя. — И тъкмо това изследваме.
— И все пак — настоях, — всъщност ние никога не говорим за Мейсън.
Диърдри се усмихна ведро.
— Не говорим ли? Сеансът свърши.
— Тя винаги ли отговаря на въпросите ти с въпроси? — попитах Лиса по-късно. Двете прекосявахме вътрешния двор на път към столовата за вечеря. След това щяхме да се срещнем с останалите и да гледаме филм. Беше минало известно време, откакто за последно двете сме били сами, и сега осъзнах колко ми е липсвала близостта ни.
— Ние не посещаваме една и съща терапевтка — засмя се тя. — Би било конфликт на интереси.
— Е, твоята прави ли така?
— Не съм забелязала. Да разбирам ли, че твоята го прави?
— Да… всъщност е доста интересно да се наблюдава.
— Кой би могъл да повярва, че ще дойде денят, когато ще сравняваме терапевтичните си сеанси?
И двете се засмяхме. Минаха няколко минути и после тя понечи да каже нещо. Искаше да ми сподели какво се бе случило с Джеси и Ралф, без да осъзнава, че аз вече знам. Но преди да каже каквото и да било, някой се присъедини към нас. Дийн Барне.
— Хей, Роуз. Някои от тайфата се питат защо караш практика само през половината дни?
Страхотно. Знаех си, че рано или късно някой ще ме попита. И честно казано, бях изненадана, че още не се бе случило. Но явно досега всички бяха прекалено заети със собствената си практика, за да се интересуват от моята. Вече имах готово обяснение.
— Бях болна. Доктор Оленски не ми разрешава да съм на практика през цялото време.
— Наистина ли? — попита той и леко залитна. — Аз пък си мислех, че те винаги казват как в реалния свят няма да имаме право на отсъствия. Или нещо подобно.
— Да, но това не е реалният свят и доктор Оленски има последната дума.
— Аз пък чух, че е, защото си заплаха за Кристиан.
— Не, повярвай ми, не е заради това. — Лъхнаха ме алкохолни изпарения, което ми даде възможност да сменя темата. — Пил ли си?
— Да, Шейн докопа някаква пиячка и ни покани в стаята си. Хей!
— Хей какво? — попитах го.
— Не ме гледай така.
— Как?
— Сякаш не одобряваш.
— Няма такова нещо.
— Има — изкиска се Лиса. — Всъщност не го одобряваш.
Дийн се направи на обиден.
— Хей, това е свободният ми ден и въпреки че е неделя, това не означава…
Нещо се придвижи към нас.
Нито за секунда не се поколебах. Беше твърде бързо, за да е нещо приятелско. И беше облечено в черно. Хвърлих се между него и Лиса и го нападнах. В суматохата смътно разпознах пазителката, която обикновено обучаваше новаците първолаци. Казваше се Джейн, Джоун или нещо подобно. Не, сетих се — беше Джийн. Тя бе по-висока от мен, но юмрукът ми се заби в лицето й. Тя се олюля назад и тогава забелязах друга фигура да изниква до нея. Юри. Скочих, така че тя да се озове между него и мен. Изритах я в корема. Тя падна към него и двамата политнаха. В този кратък миг измъкнах кола си за практика и го насочих към сърцето й. Уцелих маркировката и тя тутакси отстъпи настрани, защото технически беше „мъртва“.
Сега двамата с Юри се изправихме лице в лице. Чух зад гърба си приглушен шум. Предположих, че Дийн се бие с друг нападател или нападатели. Но нямах време да се уверя. Трябваше да ликвидирам Юри, което беше по-трудно, тъй като той беше по-силен от Джийн. Двамата обикаляхме в кръг, финтирахме и си нанасяхме удари. Накрая той направи решителното си движение, но аз бях по-бърза и се измъкнах от хватката му. И преди да успее да ме достигне отново, го пронизах.
След като и той се оттегли, победен, се извърнах към Дийн.
Лиса стоеше отстрани и наблюдаваше как Дийн се бие с нападателя си. Направо беше жалък. Учебният кол на Дийн лежеше на земята, а движенията му бяха резки и нестабилни. Реших, че ако продължава в същия дух, е по-скоро пречка. Хвърлих се напред и го избутах от пътя си към Лиса. Стори ми се, че го бутнах доста силно и сигурно съм го съборила, но не ме беше грижа. Трябваше да го отстраня от пътя си.