Изправих се срещу противника си и видях… Дмитрий!
Не го очаквах. Някакъв глас дълбоко вътре в мен ми нашепваше, че не бих могла да се бия с Дмитрий. Останалата част от мен напомняше на този глас, че през последните шест месеца правех точно това, а и освен това в момента той не беше Дмитрий. Беше моят враг.
Скочих към него с кола в ръка, надявайки се да го изненадам. Но беше много трудно да изненадаш Дмитрий. А и беше бърз. Дяволски бърз. Сякаш знаеше какво ще направя още преди мен. Отби нападението ми с кос удар отстрани на главата ми. Знаех, че по-късно ще ме заболи, но сега нивото на адреналина ми бе твърде високо, за да обръщам внимание на подобни неща.
Някаква част от съзнанието ми регистрира, че се е насъбрала публика да наблюдава схватката ни. Двамата с Дмитрий бяхме известни в Академията, макар и по различен начин, а сега учител и ученичка бяха изправени един срещу друг. Какво по-хубаво забавление от това.
Очите ми бяха приковани в Дмитрий. Докато се изпитвахме един друг, нападахме и отблъсквахме, се опитвах да си припомня всичко, на което ме бе научил. От месеци тренирах с него. Познавах го, познавах движенията му точно както и той познаваше моите. Можех да предвидя действията му по същия начин. След като започнах да използвам тези си знания, схватката се превърна в сблъсък на бойни хитрости. Двамата си приличахме много, и двамата бяхме твърде бързи. Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите, цялата бях плувнала в пот.
Тогава Дмитрий най-после реши да действа директно. Приготви се за атака, като се хвърли към мен с цялата сила на тялото си. Блокирах го, доколкото можах, но той беше толкова силен, че при сблъсъка се олюлях. Той не пропусна възможността да ме събори на земята и се опита да ме притисне. Ако се озовях в подобно положение с някой стригой, резултатът щеше да е разкъсан или счупен врат. Не можех да го позволя.
И така, въпреки че той притискаше по-голямата част от тялото ми към земята, успях да извъртя лакътя си и да го забия в лицето му. Той трепна и това бе всичко, от което се нуждаех. Изтърколих се отгоре му и на свой ред го притиснах към земята. Той се опита да ме отблъсне, но аз натисках здраво, като в същото време се опитвах да замахна с учебния кол. Ала той беше прекалено силен. Тогава, тъкмо когато си мислех, че ще го изпусна, колът се озова в подходящо положение и преди да се усетя, пронизах сърцето му. Победих.
Хората зад мен ръкопляскаха, но единствения, когото виждах, беше Дмитрий. Погледите ни се срещнаха. Аз все още го бях възседнала, а ръцете ми бяха притиснати към гърдите му. И двамата бяхме плувнали в пот и дишахме тежко. Очите му се взираха в мен с гордост — и с нещо много повече. Беше толкова близо и цялото ми тяло изгаряше от копнеж по него. Той беше неразделна част от мен, без която нямаше да бъда завършено цяло. Въздухът помежду ни бе натежал и горещ и аз бих дала всичко да можех в този миг да се отпусна до него, да почувствам как ръцете му ме обгръщат. Изражението на лицето му показваше, че и той жадува за същото. Схватката бе свършила, но адреналинът и животинската страст оставаха.
Тогава една ръка се протегна надолу и Джийн ми помогна да се изправя. Тя и Юри сияеха, както и останалите зрители. Дори Лиса изглеждаше впечатлена. Съвсем разбираемо Дийн изглеждаше нещастен. Надявах се, че слухът за смайващата ми победа ще се разпространи из кампуса толкова бързо, колкото и последните лоши приказки за мен. Но вероятно нямаше.
— Добре се справи — рече Юри. — Повали и трима ни. Идеална победа.
Дмитрий също вече беше на крака. Нарочно гледах към другите двама пазители, защото бях сигурна, че ако погледна към него, лицето ми ще ме издаде. Все още дишах тежко.
— Надявам се… надявам се, че не съм ви наранила — измърморих накрая.
Думите ми бяха посрещнати с бурен смях.
— Това ни е работата — рече Джийн, — не се тревожи за нас. Ние сме корави. — Погледна към Дмитрий. — Май беше неотразима с лакътя си.
Дмитрий разтърка лицето си и аз се помолих да не съм го ударила твърде силно.
— Ученикът надмина учителя си — пошегува се той.
Юри изгледа строго Дийн.
— Алкохолът не е разрешен в кампуса.
— Но днес е неделя! — възкликна той. — Не сме на работа.
— В реалния свят няма правила — изрече Джийн поучително. — Беше неочакван изпит. Ти го взе, Роуз. Отлична работа.
— Благодаря. Иска ми се да можех да кажа същото и за дрехите си. — Цялата бях мокра и кална. — Трябва да се преоблека, Лис. Ще се видим на вечеря.