Осъзнах, че всъщност Дмитрий беше много самотен. Когато не беше на работа, запълваше времето си с четене на каубойски книжлета. Аз също се чувствах самотна, но, честно казано, почти винаги бях заобиколена от много хора. След като ми стана учител, започнах да гледам на нещата другояче. Той винаги бе този, който даваше — съвети или други указания. Но и аз му давах нещо, което бе по-трудно за дефиниране — просто връзка с друга личност.
— Вярваш ли ми? — попитах го. Поколеба се съвсем за кратко.
— Да.
— Тогава ми повярвай и сега. И поне веднъж не се тревожи за мен.
Отдръпнах се извън обсега на ръката му. Не ми каза нищо повече. Нито се опита да ме спре. Прекосих стаята, в която комисията ме беше изслушала. Насочих се към главния изход от сградата. По пътя запратих чашата с остатъците от горещия шоколад в първото кошче за смет, изпречило се пред очите ми.
Глава 6
Имаше само трима свидетели на това, което се бе случило на двора. Но съвсем не беше изненадващо, че всички, изглежда, знаеха за това, когато по-късно се върнах в училище. Часовете бяха приключили, но много от съучениците ми се тълпяха по коридорите, за да излязат навън, да отидат в друга класна стая или да се явят на някакви изпити. Опитваха се да прикрият погледите и шушукането, но не се справяха много добре. Тези, които се случеше да ме погледнат в лицето, се усмихваха пресилено или тутакси отклоняваха погледи. Страхотно, няма що.
Тъй като нямах телепатична връзка с Кристиан, нямах представа къде мога да го намеря. Но усетих, че Лиса е в библиотеката и реших, че ще е най-добре търсенето ми да започне оттам. По пътя към библиотеката чух някакво момче да се провиква зад гърба ми.
— Нещата май стигнаха прекалено далеч, а?
Обърнах се и видях Райън и Камила да вървят на няколко крачки зад мен. Ако бях момче, най-подходящият отговор би бил: „Имаш предвид онова с твоята майка ли?“ Но понеже не съм момче и имам добри обноски, само процедих:
— Не разбирам за какво става дума.
Райън избърза напред, за да ме настигне.
— Много добре знаеш. За онова с Кристиан. Чух, че когато Стан те нападнал, ти все едно си му казала: „Ето, вземи го“ и си се отдръпнала.
— Мили боже — простенах. Достатъчно лошо беше, че всички говореха само за мен, но защо краят на тези истории винаги беше променен? — Изобщо не се случи това.
— О, нима? — попита той. — Тогава защо са те привикали при Албърта?
— Виж какво — заговорих ядосано, забравила за добрите си обноски, — аз просто се обърках при атаката… нали се сещаш, както когато ти не обърна достатъчно внимание на онова нападение в коридора?
— Ей — извика той изчервен, — тогава си свърших работата. Направих това, което се искаше от мен.
— Така ли му викат на това да те убият?
— Поне не съм хленчеща кучка, която отказва да се бие.
Тъкмо се бях успокоила след разговора с Дмитрий, а ето че сега гневът ми отново кипна. Заприличах на термометър, готов да се пръсне.
— Знаеш ли, вместо да критикуваш другите, май трябва да обръщаш повече внимание на задълженията си като пазител. — Кимнах към Камила. Тя стоеше до нас, без да проговаря, но лицето й ясно ми подсказваше, че е чула всичко.
Райън сви рамене.
— Мога да правя и двете. Шейн идва зад нас, а отпред всичко е чисто. Няма врати. Лесна работа. — Потупа Камила по рамото. — Тя е в безопасност.
— Това място е лесно за подсигуряване. Но няма да се справиш толкова добре в реалния свят с истинските стригои.
Усмивката му помръкна. В очите му проблесна искра на яростна злоба.
— Така е. Но доколкото разбрах и ти не си свършила кой знае колко добра работа там, навън, поне що се отнася до Мейсън.
Да ме поднася за случилото се с Кристиан и Стан беше едно, но да намеква, че имам вина за смъртта на Мейсън? Абсолютно неприемливо. Аз бях тази, която опази Лиса през двете години, докато живяхме в света на хората. Аз бях тази, която уби двамата стригои в Споукан. Аз бях единствената от новия випуск в цялата Академия с два почетни знака „мълнии“ — малки татуировки на врата, с каквито удостояваха само пазители, които са убили стригои. Знаех, че се носеха слухове за това, което се бе случило с Мейсън, но досега никой не ме беше упреквал в лицето. Мисълта, че Райън или някой друг ме обвинява за смъртта на Мейсън, ми дойде в повече. И без това аз самата предостатъчно се самообвинявах. Термометърът се пръсна.