Глава 7
При първото предупреждение за настъпването на вечерния час мороите започнаха да си прибират нещата. Ейдриън веднага си тръгна, но Лиса и Кристиан вървяха бавно към общежитието. Държаха се за ръце, приближили главите си, шепнейки си нещо, което бих могла да „подслушам“, ако проникнех в мислите на Лиса. Още бяха ядосани заради вестите около процеса срещу Виктор.
Предпочетох да ги оставя да се усамотят и спазвах прилично разстояние, докато Еди крачеше по-близо до тях. Понеже в кампуса живееха повече морои, отколкото дампири, на мороите бяха отредени две отделни сгради за общежития, залепени едно до друго. Поради това Лиса и Кристиан не обитаваха една и съща сграда. Те се спряха, когато стигнаха до мястото на двора, където пътеките се разделяха към входовете на двете сгради. Целунаха се за довиждане, а аз се постарах да изпълнявам максимално добре най-важното задължение на пазителите — да гледат, но всъщност да не виждат. Лиса се сбогува с мен и двамата с Еди се запътиха към нейното общежитие. Аз последвах Кристиан към неговото.
Ако охранявах Ейдриън или някой като него, вероятно нямаше да ми се размине да изслушам куп шеги и сексуални закачки за това, че през следващите шест седмици ще спим близо един до друг. Но Кристиан се отнасяше към мен с нехайния и безцеремонен маниер на някой брат към сестра му. Разчисти място на пода за мен и когато се върна от банята, след като си изми зъбите, аз вече си бях спретнала удобно легло от няколко одеяла. Той изгаси осветлението и се отпусна в леглото си. След няколко минути, изтекли в тишина, го попитах:
— Кристиан?
— Време е да спим, Роуз.
Прозях се.
— Повярвай ми, и аз това искам. Но имам въпрос.
— Пак ли за Виктор? Защото имам нужда от сън, а това отново ще ме вбеси.
— Не, за нещо друго е.
— Добре, давай.
— Ти защо не ми се подиграваше след онова, което се случи със Стан? Всички други се опитаха да отгатнат дали съм се объркала или съм го направила нарочно. Лиса доста ме притисна. Ейдриън по-малко. А пазителите… е, за тях по-добре въобще да не говорим. Но ти нищо не каза. Очаквах ти да си първият, който ще се нахвърли срещу мен с някакъв язвителен коментар.
Отново настъпи тишина. Оставаше ми само да се надявам, че обмисля отговора си, а не е заспал.
— Нямаше смисъл да ти се нахвърлям — изрече най-после той. — Зная, че не го направи нарочно…
— А защо не? Искам да кажа, не че се опитвам да ти противореча — понеже действително не го направих нарочно — но защо си толкова сигурен?
— Заради нашия разговор в часа по кулинарни науки. И заради начина, по който се държиш. Видях те в Споукан. Всеки, който може да направи това, което направи ти… е, ти не би направила нещо толкова детинско.
— Брей. Благодаря. Аз… ъъъ, това означава много за мен. — За разлика от всички останали Кристиан ми вярваше. — Ти си първият, който действително вярва, че просто съм се объркала и смутила без някакви потайни подбуди.
— Ами… — Замълча за миг. — И на това не вярвам.
— На какво не вярваш? Че съм се смутила и блокирала? Защо да не е така?
— Ама ти не ме ли чу? Видях те в Споукан. Личност като теб не блокира, не се обърква или вцепенява. — Понечих да му изредя същите обяснения, с които излязох пред пазителите, че да убиеш стригой не ме прави непобедима, но той ме прекъсна: — Освен това видях лицето ти.
— Навън… на двора ли?
— Да. — Изтекоха още няколко мига в пълна тишина. — Не зная какво се случи, но съдейки по начина, по който гледаше… това не беше вид на някой, който се опитва да си го върне на някой друг. Не беше и вид на някой, стъписан или объркан от атаката на Алто. Беше нещо различно… не зная. Но ти беше напълно погълната от нещо друго — и искаш ли да ти кажа честно какво беше изражението ти? Като на изплашена.
— И все пак… не ми се подигра и заради това.
— Не е моя работа. Ако е било нещо толкова значимо, че да те обсеби така, тогава трябва да е нещо сериозно. Но ако се стигне до сблъсъци, ще се чувствам в безопасност с теб, Роуз. Зная, че ще ме защитиш, ако тук наистина се появят стригои. — Прозина се. — Добре. А сега, след като разголих душата си пред теб, може ли най-после да спим? Ти може и да не се нуждаеш от сън за красота, но не всички имат този късмет.
Оставих го да спи, а скоро след това изтощението надви и мен. Имах дълъг, тежък ден, пък и предишната нощ не си бях отпочинала. След като потънах в тежък сън, започнах да сънувам. И тогава долових издайническите признаци, че отново съм се озовала в един от шантавите сънища на Ейдриън.