— О, не — простенах в съня си.
Стоях в някаква градина в разгара на лятото. Въздухът беше тежък и влажен, а златистите слънчеви лъчи ме заливаха. Около мен цъфтяха цветя с всички възможни цветове, а въздухът бе наситен с ухание на люляк и рози. Пчели и пеперуди танцуваха от цвят на цвят. Бях само по дънки и ленено потниче. Моят назар — малко синьо око от стъкло, вълшебен талисман, за който се казваше, че пази от всякакво зло — висеше на верижка около врата ми. Носех също и вързана около китката ми броеница с кръст, наричана още четки. Тя бе семейна ценност на рода Драгомир, подарена ми от Лиса. Докато изпълнявах ежедневните си задължения, рядко носех бижута, но в сънищата ми те винаги присъстваха.
— Къде си? — провикнах се. — Зная, че си тук.
Ейдриън пристъпи иззад едно дърво, цялото обсипано с розови и бели цветчета. Носеше дънки — не помнех досега да го бях виждала по дънки. Но му стояха много добре, пък и несъмнено бяха някаква дизайнерска марка. Тъмнозелена памучна тениска, много семпла, покриваше тялото му, а слънчевите лъчи изпращаха щедри златисти отблясъци в кестенявата му коса.
— Предупредих те да стоиш настрана от сънищата ми — заявих му, като опрях ръце на кръста си.
Той ме удостои с ленивата си усмивка, неговата запазена марка.
— А как иначе, според теб, ще можем да си поговорим? Преди малко не ми се стори много приятелски настроена.
— Може би щеше да имаш повече приятели, ако не използваше внушението върху хората.
— Трябваше да те спася от самата теб. Твоята аура е заприличала на буреносен облак.
— Добре де, поне веднъж може ли да не говорим за аури и за надвисналата над мен гибелна заплаха?
Погледът му ми подсказа красноречиво, че той много се интересуваше от това, но изостави темата.
— Добре. Можем да говорим и за други неща.
— Само че сега въобще не искам да разговарям! Искам да спя.
— Ти спиш в момента — усмихна ми се Ейдриън и се отдръпна, за да огледа някаква разцъфнала с оранжеви и жълти цветя лоза, виеща се около една дървена колона. Нежно прокара пръсти по краищата на едно от цветчетата. — Това е градината на моята баба.
— Страхотна е — признах аз, като се облегнах по-удобно на ябълковото дърво. По всичко изглеждаше, че май ще останем още малко. — А сега сигурно ще трябва да изслушам семейната ти история.
— Хей, тя беше прекрасна дама.
— Сигурна съм, че е била. Мога ли вече да си вървя?
Погледът му оставаше вперен в цветовете на лозата.
— Не бива да се подиграваш с родословните дърва на мороите. Ето, например ти нищо не знаеш за баща си. Нищо чудно да се окажем роднини.
— Това означава ли, че ще ме оставиш на мира?
Той се приближи отново до мен и веднага превключи на тази тема, сякаш не е имало прекъсване.
— Не, не се тревожи. Мисля, че произлизаме от различни родове. Впрочем, твоят баща не беше ли турчин?
— Да, поне според моята… хей, гърдите ми ли зяпаш?
Той ме гледаше съвсем отблизо, но очите му вече не бяха приковани в лицето ми. Скръстих ръце пред гърдите си и му метнах кръвнишки поглед.
— Гледам потника — каза той. — Този цвят никак не ти подхожда.
Пресегна се и докосна презрамката му. Така бързо, както мастило попива в хартия, материята с цвят на слонова кост придоби тъмен виолетово-син цвят, също като цветчетата на лозата. Той присви очи като художник, оглеждащ творбата си.
— Как го направи? — възкликнах удивено.
— Това е моят сън. Хмм. Ти не си синя личност. Е, поне не що се отнася до значението на цветовете. Нека да опитаме това. — Синьото отстъпи пред яркочервено. — Да, това е. Червеното е твоят цвят. Червено като роза, като сладка, сладка Роуз.
— О, господи — въздъхнах. — Не зная как може да си толкова откачен дори и на сън. — Той никога не бе изпадал в мрачни и депресивни състояния, както бе станало с Лиса през последната година, но духът определено го превръщаше понякога в доста странна личност.
Ейдриън отстъпи и разтвори ръце.
— Винаги съм бил луд по теб, Роуз. Ето че сега ще съчиня една поема, импромптю или наистина импровизирана, посветена на теб. — Отметна глава назад и се развика към небето: