Търпението ми бе подложено на доста силно изпитание по време на цялото това тягостно очакване, но фрустрацията ми не се дължеше само на чувството на безпокойство. Исках отчаяно да се докажа, да залича лошото впечатление за това, че не бях реагирал подобаващо на атаката на Стан. Повече не видях призрака на Мейсън и реших, че се е дължало на преумора и стрес. Това заключение ме ощастливи, защото бе много по-приемливо от мисълта, че съм загубила разсъдъка си или съм некадърен пазител.
Обаче оставаха други причини да не съм напълно щастлива. Когато един ден двамата с Кристиан се срещнахме с Лиса след часовете, усетих тревогата, страха и гнева й, които се излъчваха от нея. Но само аз ги разпознах, и то единствено благодарение на връзката ни. Външно тя изглеждаше съвсем добре. Еди и Кристиан, които разговаряха помежду си, не забелязаха нищо.
Докато продължавахме да вървим, се приближих до нея и я прегърнах.
— Всичко е наред. И всичко ще бъде наред.
Знаех какво я безпокоеше. Наричаше се Виктор Дашков.
Решихме, че Кристиан — въпреки желанието му да „се погрижи за нещата“ — вероятно не е най-подходящата личност, която би ни помогнала да присъстваме на процеса срещу Виктор. Затова на следващия ден Лиса пусна в ход дипломатическите си умения и поговори много учтиво с Албърта за възможността да се явим като свидетели пред съда. Албърта й отвърнала, също учтиво, че този въпрос не подлежал на обсъждане.
— Мисля, че ако й обясним по-подробно защо това е толкова важно, те ще ни позволят да отидем — промърмори тя. — Сън не ме хваща, Роуз… само за това си мисля. Какво ще стане, ако го освободят? Ако наистина го пуснат от затвора?
Гласът й потрепери. В нея отново се появи старата уязвимост, която от дълго време не бях усещала. Такива неща обикновено задействаха алармените звънци в съзнанието ми, но този път вместо това ме връхлетя странен поток от спомени за времето, когато Лиса толкова много зависеше от мен. Бях щастлива да видя колко по-силна е станала и исках да съм сигурна, че ще остане такава. Притиснах я силно към себе си, което бе трудно, защото продължавахме да вървим.
— Няма да го освободят! — уверих я пламенно. — Ще отидем в съда. Ще се погрижа за това. Знаеш, че няма да позволя да ти се случи нищо лошо.
Тя облегна глава на рамото ми, а устните й се извиха в лека усмивка.
— Ето затова те обичам. Нямаш представа как да ни заведеш в кралския двор, но си готова на всичко, за да ми помогнеш да се почувствам по-добре.
— И помага ли?
— Да.
Тревогата все още бе стаена в нея, но развеселението й притъпяваше донякъде последиците от нея. Освен това думите ми действително й вдъхнаха увереност, въпреки че тя ме подкачи заради дръзкото ми обещание.
За нещастие скоро установихме, че Лиса имаше и други причини за тревога. Очакваше влиянието на лекарствата постепенно да отмине, което щеше да отприщи магическите й способности. Магията беше там — и двете я усещахме, — но тя не можеше да я достигне. Изминаха три дни, но нищо не се промени в нея. И аз го усещах, но най-дълбоката ми загриженост бе нейното душевно състояние — което, слава богу, засега оставаше стабилно.
— Не зная какво става — оплака се тя. Почти бяхме стигнали до общежитието. Лиса и Кристиан смятаха да гледат филм. Чудех се дали няма да се затрудня едновременно да гледам филма и да бъда нащрек. — Имам чувството, че вече трябва да съм в състояние да направя нещо, но все още не мога. Чувствам се блокирала.
— Това може да не е толкова лошо — изтъкнах и се отдръпнах от нея, за да мога да огледам пътеката напред.
Тя ме изгледа наскърбено.
— Непрекъснато се тревожиш за нещо. Мислех, че това е моята специалност.
— Нали работата ми е да бдя над теб.
— Всъщност това е моята работа — обади се Еди, изпаднал в шеговито настроение, което рядко му се случваше.
— Никой от вас не трябва да се безпокои — възрази Лиса. — Не и заради това.
Кристиан я прегърна през кръста.
— Ти стана по-нетърпелива дори от Роуз. Всичко, което трябва да направиш, е да…
И тогава изживях дежа вю.
Стан се измъкна изпод нагъсто израсналите дървета и се втурна към Лиса, като обви ръката си около нея и я дръпна към себе си. Тялото ми моментално реагира, без никакво колебание. Хвърлих се да я „спасявам“. Единственият ми проблем беше, че Еди също реагира на секундата и понеже беше по-близо, ме изпревари. Заобиколих го, за да се присъединя към спасителната акция, но след като Лиса и Еди вече бяха запречили пътеката, не можах да действам ефективно.