Еди нападна Стан отстрани, свирепо, мълниеносно, като дръпна ръката на Стан от кръста на Лиса с такава сила, че едва не я откъсна от раменната става. Жилавото тяло на Еди често заблуждаваше противниците, които не подозираха колко силни мускули има. Стан замахна с ръка и успя да одраска с ноктите си лицето на Еди, но в това време Лиса се отскубна от хватката му и изтича до Кристиан, застинал зад гърба ми. Щом тя се махна от пътя ми, аз се изместих леко с надеждата да помогна на Еди, но това не беше нужно. Без да се колебае нито за миг, той сграбчи Стан и го повали на земята. И само след секунда Еди вече бе насочил сребърния си кол към сърцето на Стан.
Инструкторът се засмя, наистина доволен.
— Добра работа, Кастъл.
Еди прибра сребърния си кол и му помогна да стане. След като схватката приключи, забелязах колко много беше одрано и наранено лицето на Стан. За нас, новаците, атаките може и да не бяха толкова чести, но по време на практиката пазителите ежедневно участваха в десетки подобни учебни сражения. Всичко това им причиняваше немалко наранявания, но те понасяха всичко с лекота и насмешка.
— Благодаря, сър — кимна Еди. Изглеждаше доволен, но не и възгордял се.
— Разбира се, щях да бъда по-бърз и силен, ако бях стригой, но се кълна, че с твоята бързина можеш да бъдеш достоен противник на всеки такъв нападател. — Обърна се към Лиса. — Добре ли си?
— Много добре — отговори тя със светнало лице. Усетих, че наистина се радваше на това вълнуващо преживяване. Адреналинът й рязко се бе повишил.
Обаче, когато се извърна към мен, усмивката се стопи от лицето на Стан.
— А ти какво направи?
Вгледах се изумено в него, втрещена от грубия му тон. Така ми беше говорил и предишния път.
— Какво искаш да кажеш? — възкликнах. — Този път не се обърках! Бях готова да му се притека на помощ и само чаках шанс да се присъединя.
— Да — съгласи се той. — Точно в това е проблемът. Беше готова да се намесиш в схватката и забрави за двамата морои зад гърба ти. Ако зависеше от теб, вече щяха да са мъртви. Цялото ти внимание беше съсредоточено върху схватката и изобщо не помисли за тяхната защита.
Пристъпих напред и го изгледах вбесено, без да мисля за йерархията.
— Това не е честно. Ако бяхме в реална ситуация с истинска атака на стригоите, нямаше да ми разправяш, че вторият пазител нямал право да се намеси и да стори всичко възможно за по-бързото обезвреждане на стригоите.
— Вероятно имаш право — съгласи се Стан неохотно. — Но ти не се замисли за по-ефективно елиминиране на заплахата. Нито взе предвид това, че ще оставиш незащитен поверения ти морой. Мислеше само за това как да направиш нещо вълнуващо, за да изкупиш предишната си грешка.
— К-какво? Не прекаляваш ли с предположенията? Съдиш за мен според това, което мислиш, че ме е мотивирало. Как можеш да си сигурен какво съм си мислила? — Дори самата аз не го знаех това през половината от времето на схватката.
— Съдя по инстинкт — отвърна той загадъчно. Извади малък бележник и записа нещо в него. Присвих очи, докато се опитвах да надзърна в бележника му и да разбера какво е записал за мен. Като свърши, той прибра бележника в джоба си и кимна на всички присъстващи. — Ще се видим по-късно.
Изгледахме го как се отдалечава през покритата със сняг трева в посока на гимнастическия салон, където дампирите тренираха. Устата ми остана отворена и отначало дори не можех да намеря подходящите за случая думи. Кога ли щеше да свърши всичко това? Отново ме смъмриха заради някакви тъпи технически подробности, които нямаха нищо общо с това, което трябваше да върша в реални условия.
— Това изобщо не е честно. Как може той да ме оценява според това, което си мисли, че аз съм си мислила?
Еди сви рамене, докато продължавахме да вървим към общежитието.
— Той може да си мисли, каквото си иска. Нали е наш инструктор.
— Да, но ми записа още една слаба оценка! Какъв ще е смисълът от практиката, ако не мога да докажа как бих се справила в битка със стригоите. Просто не мога да повярвам. Аз съм добра… наистина съм добра. Как така все се провалям?
Никой май нямаше отговор на този въпрос, само Лиса отбеляза смутено:
— Ами… независимо дали Стан постъпи справедливо, или не, поне за едно беше прав: ти се справи страхотно, Еди.
Погледнах към Еди и се почувствах неудобно, задето бях позволила личната ми драма да вземе превес над успеха му. Бях вбесена — наистина вбесена, — но несправедливостта на Стан беше мой проблем, с който трябваше да се справя. Еди се представи блестящо и всички го хвалеха по пътя на връщане, при това дотолкова, че забелязах как лицето му се изчерви. Или може би се дължеше на студа. Независимо от всичко бях щастлива, че се беше представил достойно.