Ъъ, вярвате ли в призраци? — обърнах се към отец Андрю. — Искам да кажа дали се споменава за тях в тези… — посочих около нас — във всички тези вехтории?
Въпросът несъмнено го изненада, ала той все пак не изглеждаше засегнат, че нарекох „тези вехтории“ това, с което той се бе занимавал през целия си живот. Нито пък от факта, че очевидно бях невежа по отношение на всичко, свързано с религията, въпреки че вече толкова години посещавах службите му. Лицето му доби учудено изражение и той прекъсна работата си.
— Ами… предполагам, че всичко зависи от това какво разбираш под думата „призрак“.
Почуках с пръста си една книга по теология.
— Нали цялата работа е свързана с това, че когато умреш, отиваш или на небето в рая, или в ада. Което означава, че призраците са само измислица, нали така? Няма споменати призраци нито в Библията, нито някъде другаде.
— Пак ти повтарям, че зависи от това как ще ги дефинираш. Нашата вяра винаги се е придържана към твърдението, че след смъртта духът се отделя от тялото и действително може да се рее в този свят.
— Какво? — От ръката ми се изплъзна една прашна купа, която допреди малко държах. За щастие беше дървена и не се счупи. Побързах да я вдигна. Това не беше отговорът, който очаквах. — Но за колко дълго? Завинаги ли?
— Не, не, разбира се, че не. Това би било в разрез с възкресението и спасението на душите, което с крайъгълният камък в нашата вяра. Но се вярва, че душата може да остане на земята от три до четирийсет дни след смъртта. Накрая получава „временна“ присъда, която я изпраща от този свят към небето или към ада — макар че никой няма да има истинска присъда преди настъпването на Страшния съд, когато душата и тялото ще се слеят, за да живеят във вечността.
Това със спасението нещо ми се губеше. Но много повече привлече вниманието ми другото — „от три до четирийсет дни“. Напълно забравих за сортирането на вехториите.
— Да, ама това вярно ли е, или не? Духовете наистина ли бродят по земята четирийсет дни след смъртта?
— Ах, Роуз. Тези, които си задават въпроса дали вярата е истина, навлизат в разговор, за който може би не са подготвени.
Имах чувството, че беше прав. Въздъхнах и се обърнах към оставения пред мен кашон.
— Но — любезно продължи отецът, — ако това ще ти помогне, мога да добавя, че някои от тези идеи почти съвпадат с народните предания за призраци от Източна Европа, разпространени много преди възникването на християнството. Тези езически традиции доста отдавна поддържат схващането, че след смъртта духовете остават за кратко на земята — особено ако някой човек е умрял млад или насилствено.
Вцепених се. Всичките ми усилия да се убедя, че появата на призрака на Мейсън е плод на стрес и пренатоварване, тутакси отидоха на вятъра. Млад или насилствено.
— Защо? — запитах едва чуто. — Защо остават тук? Да не би… да е за отмъщение?
— Сигурен съм, че някои вярват в това, също както други пък вярват, че е, защото душата не може да намери покой след нещо толкова страшно.
— А вие в какво вярвате? — попитах го.
Той се усмихна.
— Вярвам, че душата се отделя от тялото, също както са ни учили нашите отци, но се съмнявам, че оставането на душата на земята за някакъв период от време е нещо, което ние, живите, можем да възприемем. Не е като във филмите, в които призраците посещават къщите или се явяват пред своите познати от предишния живот. За мен призраците са по-скоро енергия, която съществува около нас, нещо извън нашите възприятия, които изчакват да продължат нататък, където най-после да намерят своя покой. В края на краищата това, което наистина има значение, е какво се случва извън тази земя, когато постигнем вечен живот, който нашият спасител ни е дарил чрез своята велика саможертва. Това е истински важното.
Зачудих се дали отец Андрю щеше да каже същото с такава лекота, ако беше видял това, което аз бях видяла. Млад или насилствено. И двете бяха валидни за Мейсън, а на всичкото отгоре още не бяха изтекли четирийсет дни от смъртта му. Онова тъжно, тъжно лице изплува отново пред очите ми и се запитах какво ли можеше да означава. Отмъщение? Или действително не можеше да намери покой?