И как пасваше теологията на отец Андрю за рая и ада спрямо такава като мен, която бе умряла и след това оживяла? Виктор Дашков бе казал, че съм била отишла в Света на мъртвите и съм се върнала оттам, след като Лиса ме излекувала. Но какъв бе този Свят на мъртвите? Дали беше небесният рай? Или адът? Или просто някакво друго име на това междинно състояние на земята, за което ми говореше отец Андрю?
Не казах нищо повече, защото идеята за търсещия отмъщение Мейсън беше достатъчно стряскаща. Изглежда, отец Андрю усети как в мен настъпи някаква промяна, но очевидно нямаше никаква представа на какво може да се дължи това. Опита се да отклони вниманието ми.
— Току-що получих няколко нови книги от един мой приятел, който е в друга епархия. Съдържат интересни разкази за житието на свети Владимир. — Наведе глава към мен. — Още ли се интересуваш от него? И от Анна?
Наистина продължавах да се интересувам, поне на теория. Докато не срещнахме Ейдриън, ние знаехме само за две личности, владеещи духа. Едната беше бившата ни учителка, госпожа Карп, която напълно полудя заради духа и се превърна в стригои, за да се пребори с лудостта. Другата личност беше самият свети Владимир, на когото бе кръстена нашата академия. Той е живял преди много столетия и върнал от царството на мъртвите своя пазител Анна, също както Лиса върна мен. Това превърнало Анна в „целуната от сянката“ и създало телепатична връзка между нея и свети Владимир.
По принцип двете с Лиса изгаряхме от желание да узнаем колкото се може повече за Анна и Владимир, за да може чрез тях да научим повече и за самите нас. Но колкото и да бе невероятно да го призная, точно сега имах по-сериозни проблеми от телепатичната връзка между Лиса и мен. Всичко отстъпи на заден план, изместено от призрака, който вероятно ми беше сърдит заради ролята ми в преждевременната му смърт.
— Да — заговорих уклончиво, като избягнах да го погледна в очите. — Интересувам се…, но не мисля, че скоро ще мога да се занимавам с това. Сега съм много заета… нали знаете, с практиката.
Отново замълчах. Той разбра какво имам предвид и ме остави да работя, без повече да ме прекъсва. По време на разговора ни Дмитрий не бе казал нито дума. Когато най-после привършихме сортирането, отец Андрю ни съобщи, че искал да свършим още нещо, преди да си тръгнем. Посочи към част от кашоните, които вече бяхме подредили.
— Тези там трябва да бъдат отнесени в кампуса на началното училище — рече ни той. — Оставете ги в общежитието на мороите. Господин Дейвис преподава в неделното училище за най-малките и тези книги може би ще му бъдат полезни.
Това означаваше двамата с Дмитрий да отидем дотам поне два пъти, като разстоянието до сградата на началното училище не беше малко. Но пък това щеше да ме приближи с още една стъпка към свободата.
— Защо се интересуваш от духове? — попита ме Дмитрий по време на първото ни отиване до отдалечената сграда.
— Просто поддържах разговора.
— Точно сега не мога да видя лицето ти, но имам чувството, че отново лъжеш.
— Господи, напоследък всички си мислят само най-лошото за мен. Стан ме обвини, че се стремя към евтина слава.
— Чух за това — призна Дмитрий, когато заобиколихме зад ъгъла. Сградата на началното училище се появи в далечината пред нас. — Това може би е малко нечестно от негова страна.
— Само малко, така ли? — Зарадвах се, като чух това признание от него, но гневът ми срещу Стан не стихна. Онова мрачно, вкиснато чувство, което ме измъчваше напоследък, отново се събуди в мен. — Добре, благодаря ти, но започвам да губя доверие в практиката. А понякога и в цялата Академия.
— Не говориш сериозно.
— Не зная. Училището сякаш се придържа към правила и политика, които нямат нищо общо с реалния живот. Видях как е навън, другарю. Бях направо в убежището на чудовището. Въобще… не съм уверена дали тази практика действително ще ни подготви за живота.
Очаквах Дмитрий да оспори казаното от мен, но за моя изненада той каза само:
— До известна степен съм съгласен с теб.
Замалко да се спъна, докато влизахме в едното от двете спални общежития на мороите от началните курсове. Фоайето приличаше много на фоайетата на сградите за по-горните курсове.
— Наистина ли?
— Наистина — кимна ми той с лека усмивка. — Само да отбележа обаче, че не съм съгласен новаците да бъдат подлагани на сурови изпитания в реални условия, когато са още само на десет години или малко по-големи, но понякога си мисля, че практиката трябва да се провежда при условия, по-близки до реалните. През първата си година като пазител научих може би повече, отколкото през цялото ми обучение. Е, да… може би не е съвсем така. Но съм абсолютно съгласен, че това е съвсем различна ситуация.