Разменихме си погледи, радостни, че постигнахме съгласие. В мен се надигна топла вълна и бързо уталожи гнева ми. Дмитрий разбираше недоволството ми от системата, но освен това Дмитрий чудесно разбираше и самата мен. Той се огледа, но бюрото на дежурния до входа беше празно. Във фоайето имаше само няколко тийнейджъри, от най-малките, увлечени в разговор.
— Ох — изпъшках аз, уморена от тежестта на кашона в ръцете ми. — Това е общежитието на средните курсове. Спалните на началните курсове са в съседното.
— Да, но госпожа Дейвис живее в тази сграда. Ще се опитам да я открия и да разбера къде иска да ги оставим. — Остави внимателно своя кашон на пода. — Сега ще се върна.
Проследих го как се отдалечи и седнах върху моя кашон. Облегнах се на стената, огледах се наоколо и едва не подскочих, като видях едно момиче от мороите само на няколко метра от мен. Стоеше там толкова неподвижна, че отначало въобще не я забелязах. Имаше вид на тринайсет или четиринайсетгодишна, но беше висока, много по-висока от мен. И понеже притежаваше типичното за мороите слабо телосложение, от това имаше вид на още по-висока. Косата й беше кестенява, къдрава, а лицето й беше осеяно с лунички — рядко срещани сред мороите. Като забеляза, че я гледам, очите й се разшириха.
— О, боже! Ти си Роуз Хатауей, нали?
— Да — отвърнах, изненадана, че ме разпозна. — Познаваме ли се?
— Всички те познават. Искам да кажа, че всеки е чувал за теб. Ти си тази, която е избягала оттук. А после, когато си се върнала, си убила онези стригои. Толкова е яко. Имаш ли татуирани мълнии? — изрече всичко това на един дъх и накрая едва си пое въздух.
— Да. Имам две. — Кожата ми настръхна, като си спомних за малките татуировки отзад на врата ми.
Бледозелените й очи се уголемиха още повече, ако това въобще бе възможно.
— О, господи. Колко готино.
Обикновено се дразня, когато някой прави голям въпрос от тези мълнии. В края на краищата, обстоятелствата тогава съвсем не бяха готини. Но това момиче беше още много младо, пък и имаше нещо очарователно в него.
— Как ти е името? — попитах я.
— Джилиън… Джил. Искам да кажа, просто Джил. Не и двете. Джилиън е пълното ми име, ама никой не го използва. Всички ме наричат Джил.
— Ясно — кимнах и прикрих усмивката си. — Досетих се.
— Чух, че при онова пътуване мороите използвали магия, за да победят противниците си. Вярно ли е? Ще е страхотно и аз да мога. Иска ми се някой да ме научи. Аз използвам елемента въздух. Мислиш ли, че мога с помощта на въздуха да се боря срещу стригоите? Всички ми казват, че съм откачена. — От столетия мороите смятаха за грях използването на магиите в сраженията. Всички вярваха, че те трябва да се прилагат само миролюбиво. Напоследък обаче се надигаха гласове да се обмисли тази забрана, особено след като Кристиан бе доказал колко полезна бе магията при бягството ни от Споукан.
— Не зная. Трябва да поговориш с Кристиан Озера.
Тя ахна.
— Ама той ще се съгласи ли да говори с мен?
— Ако споделиш с него желанието си да се опълчиш срещу установените порядки, със сигурност ще говори с теб.
— О, върховно. Онзи не беше ли пазител Беликов? — попита тя, като рязко смени темата.
— Да.
Кълна се, помислих си, че в следващия миг щеше да припадне от възторг.
— Наистина ли? Та той е още по-готин, отколкото бях чувала. Той е твоят учител, нали? Нещо като личен учител?
— Да. — Вече започвах да се питам къде се бавеше толкова. Разговорът с Джил се оказа доста изтощителен.
— Еха. Знаеш ли, вие дори не приличате на учител и ученичка. Изглеждате като приятели. Виждате ли се, когато не тренирате?
— Ами, да, понякога. Случва се. — Спомних си за мислите ми от по-рано, за това, че бях сред малцината, с които Дмитрий общуваше извън задълженията си на пазител.
— Знаех си! Дори не мога да си го представя — да съм през цялото време около такъв като него. Сигурно ще се побъркам от вълнение и няма да мога да свърша нищо. А ти изглеждаш толкова спокойна. Все едно казваш: „Да, аз съм с този ужасно готин тип, но все едно, няма значение.“
Засмях се, въпреки че нямах такова намерение.