Алис ме изгледа изучаващо със замъглените си очи, сякаш можеше да отгатне какво си мисля.
— Никъде не е сигурно. Защитните пръстени се изхабяват. Пазителите умират.
Погледнах към Кристиан, който само сви рамене, все едно че искаше да каже: „Какво можеш да очакваш от нея?“
— Ако сте приключили вече с разговора си по женски, мога ли да се нахраня? — попита той.
Алис беше извънредно щастлива, че може да го засити. Той се оказа първият й посетител за деня. Тя много скоро забрави и за защитните пръстени, и за каквото и да било друго, а просто се отпусна в екстаза си, предизвикан от ухапването му. Аз също забравих за защитните пръстени, защото друга мисъл не ме оставяше на мира: още копнеех да разбера дали Мейсън беше реален, или не. Като оставим настрани плашещото обяснение на свещеника, трябваше да призная, че появата на Мейсън не беше чак толкова застрашителна, а по-скоро обезпокоителна. Ако беше дошъл, за да си отмъсти на мен, не си даваше много зор. Отново се опитах да припиша всичко на преумората и стреса.
— А сега вече е време и аз да похапна — заявих, след като Кристиан свърши с Алис. Напълно бях сигурна, че долавям миризмата на шунка. Това вероятно щеше да зарадва и Кристиан, защото можеше да увие в нея пържената си филийка.
Но едва излязохме от помещението, и отвън връхлетя Лиса, следвана по петите от Еди. От възбуда лицето й сияеше, макар че чувствата й, предавани по нашата връзка, не бяха особено щастливи.
— Чу ли? — попита ме тя задъхано.
— Какво да съм чула? — отвърнах недоумяващо.
— Трябва да побързаш. Иди да си опаковаш багажа. Заминаваме за процеса на Виктор. И то веднага.
Никой не ни бе предупредил кога ще се състои съдебният процес срещу Виктор, да не говорим, че някой в последната минута бе решил, че и ние трябва да присъстваме. Двамата с Кристиан си разменихме кратки и озадачени погледи, след което изскочихме навън и хукнахме към неговата стая, за да си съберем багажа.
Опаковането стана на един дъх. И без това моят сак отдавна беше готов за път, а на Кристиан му отне броени минути да наблъска всичко необходимо в неговия. За по-малко от половин час се озовахме на пистата към малкото летище край Академията. Там заварихме два частни самолета, единият от които с включени двигатели, изчакващ сигнала за отлитане. Около него се суетяха двама морои, заети с приготовленията за полета, оставени както винаги за последната минута.
Изглежда, никой нямаше ясна представа какво става. На Лиса просто й съобщили, че тя, Кристиан и аз можем да се явим като свидетели, а на Еди се разрешавало да придружава Лиса като продължение на практиката му. Нямаше обяснение защо ситуацията се бе променила, така че около нас витаеше атмосфера, наситена със странна смесица от нетърпение и мрачни предчувствия. Всички ние искахме да видим Виктор изпратен завинаги в затвора, но сега ни предстоеше да се изправим пред отрезвяващата реалност на съдебния процес и да го видим очи в очи — да, наистина никак не беше приятно.
До стълбата за качване в самолета се приближиха няколко пазители. Познах ги — бяха същите, които ни помогнаха да заловим Виктор. Вероятно ги изпращаха както за наши охранители, така и за свидетели на процеса. В далечината се появи и Дмитрий. Затичах се към него.
— Съжалявам — заговорих задъхано. — Толкова съжалявам. Той се извърна към мен с напълно неутрално изражение — умение, в което много го биваше.
— За какво съжаляваш?
— За всичките онези ужасни неща, които ти наговорих вчера. Ти го направи — наистина го направи. Ти си уредил да заминем.
Въпреки нервността ми от предстоящата среща с Виктор, бях изпълнена с небивало въодушевление. Дмитрий се беше справил. Знаех си, през цялото време си знаех, че действително е много загрижен за мен — с това го доказваше за пореден път. Ако наоколо не се навъртаха толкова много хора, щях да го прегърна.
Ала изражението на Дмитрий не се промени.
— Не съм го уредил аз, Роуз. Нямам нищо общо с това.
Албърта ни даде знак да се качваме на борда на самолета и Дмитрий се обърна, за да се присъедини към останалите. За миг се вцепених, само го гледах онемяла, докато се опитвах да проумея какво се е случило. Ако той не се е намесил в наша полза, тогава защо заминаваме? Дипломатичните усилия на Лиса се бяха провалили още преди време. Откъде тази внезапна промяна?