— Добре, Лис, оценявам помощта ти. Оценявам и дразнещите ти забележки, Ейдриън. Но мисля, че сега е най-добре да поспя. Може би всичко е само стрес или нещо такова. — Разбира се, защо не? Напоследък май стресът беше отговор на всичко. Призраци. Неизлечимо главоболие. Странни лица, реещи се във въздуха. — Кой знае, може пък наистина да не може да се лекува.
— Може би — съгласи се Лиса, но прозвуча, сякаш ми се бе обидила, задето не е успяла да ме излекува. Но в съзнанието си винеше себе си, а не мен. Тревожеше се, че не е била достатъчно добра.
— Всичко е наред — опитах се да я утеша. — Но цялата работа е в това, че ти още възстановяваш способностите си. След като ги разгърнеш в пълната им сила, ще си счупя някое ребро или нещо подобно, за да можем да ги изпробваме.
Тя изпъшка.
— Най-ужасното е, че не мисля, че се шегуваш. — Лиса стисна набързо ръката ми и се изправи. — Спи спокойно.
Тя си тръгна, а след малко осъзнах, че Еди не се върна на мястото си. Беше се настанил на друга седалка, така че да разполагам с повече пространство. Оцених жеста му, отпуснах се, отново нагласих възглавницата си, изпънах краката си и се излегнах, колкото можах по-удобно, на двете седалки. Още няколко призрачни облака потанцуваха пред очите ми, преди да затворя очи и да потъна в сън.
Събудих се едва когато самолетът кацна. Силният грохот от реверсирането на двигателите ме сепна и измъкна от дълбокия сън. За мое огромно облекчение главоболието ми беше изчезнало. Както и странните форми, реещи се около мен.
— По-добре ли си? — попита ме Лиса, когато се изправих и прозинах.
Кимнах.
— Много по-добре. Но щях да съм още по-добре, ако можех да намеря някакво истинско ядене.
— Е — засмя се тя, — съмнявам се, че тук липсва храна.
Беше права. Погледнах през прозореца и огледах къде сме.
Намирахме се в кралския двор на мороите.
Глава 11
Още с излизането от самолета ни връхлетя силен и влажен вятър. Ледената суграшица шибаше лицата ни, което бе много по-лошо от обилния сняг на парцали в Монтана. Сега се намирахме на Източното крайбрежие или близо до него. Кралският двор беше разположен в Пенсилвания, недалеч от планинската верига Покъноу, за която имах съвсем бегли познания. Знаех обаче, че не беше близо до големите градове като Филаделфия или Питсбърг — единствените, които знаех в този щат.
Пистата, на която кацнахме, беше част от земите към кралския двор, така че се намирахме в защитните пръстени. Всичко тук доста наподобяваше на малкото летище в Академията. Всъщност и в много други аспекти кралският дворец беше изграден точно като нашето училище — комплекс от красиви сгради с изкусно изработени орнаменти, разпростиращи се сред обширни и добре поддържани паркове с много дървета, храсти и цветя. Но със сигурност този терен ще изглежда приказно приятен през пролетта, защото в момента, също като в нашата Монтана, цялата растителност беше оголена, без нито едно листо.
Посрещна ни група от пет пазители, всички облечени с черни панталони и черни палта, с бели ризи под тях. Не бяха униформи в буквалния смисъл, но традицията изискваше подобно облекло за официалните случаи. В сравнение с тях нашата група в дънки и тениски приличаше повече на нечии бедни роднини. Но все си мислех, че ако се стигне до схватка със стригоите, ние щяхме да се чувстваме много по-удобно.
Пазителите познаваха Албърта и Дмитрий — честно казано, тези двамата всеки ги познаваше — и след някои формалности всички се отпуснаха и продължиха да се държат приятелски. Бързахме да избягаме от студа, затова нашият ескорт ни поведе към сградите. Знаех достатъчно за кралския двор, за да се досетя, че най-голямата и най-внушителна сграда тук беше официалната резиденция, където се осъществяваше цялата административна дейност на мороите. Отвън приличаше на готически дворец, но предполагах, че отвътре ще изглежда като всяка съвременна офис сграда, каквато може да намерите в градовете на хората.
Обаче не ни заведоха там. Вместо това ни отведоха до съседната сграда, също толкова изискана отвън, но с двойно по-малки размери. Един от пазителите ни обясни, че тук настаняват гостите и почетните личности, пристигащи и заминаващи от двора. За моя изненада всеки от нас получи отделна стая.
Еди се опита да протестира, като упорито повтаряше, че е длъжен да остане при Лиса. Дмитрий се усмихна и му каза, че това не е необходимо. На места като това пазителите не са задължени да остават толкова близо до поверените им морои. Всъщност дори често ги разделяха, за да могат и пазителите да се отдадат на своите лични нужди. Кралският дворец се охраняваше толкова строго, колкото и Академията. И наистина, в нашата Академия посетителите морои рядко биваха плътно следвани от своите пазители. В нашия случай това се правеше само заради обучението. Нали Еди бе поканен да придружава Лиса само за да не му се прекъсва практиката. Еди се съгласи, макар и неохотно, а аз за пореден път се възхитих от неговата всеотдайност.