Албърта ни даде няколко кратки указания:
— Починете си малко и после ще се съберем за обяд след четири часа. Лиса, кралицата иска да те види след един час.
Тръпка на изненада прониза Лиса и двете набързо си разменихме озадачени погледи. Последният път, когато бе видяла кралица Татяна, Лиса беше обект на укори и презрение пред очите на цялото училище, защото бе дръзнала да избяга с мен. И двете се питахме за какво кралицата иска да види сега Лиса.
— Разбира се — каза Лиса. — С Роуз ще бъдем готови навреме.
Албърта поклати глава.
— Роуз няма да присъства на аудиенцията. Кралицата изрично пожела да се явиш сама.
Разбира се, че ще настоява за това. От къде на къде кралицата ще се интересува от сянката на Василиса Драгомир? Един гаден гласец ми зашепна в главата: Ти си лесно заменима, лесно заменима.
Обзе ме мрачно предчувствие. Побързах да се оттегля. Като влязох в стаята си, с облекчение открих, че има телевизор. Звучеше фантастично: през следващите четири часа ще мога до насита да мързелувам и да се поглезя. Всичко в стаята изглеждаше прекрасно, много модерно, с малки черни маси и мебели с тапицерия от бяла кожа. Толкова готини, че чак ме достраша да сядам върху тях. Ала по някаква ирония на съдбата, колкото и приятно да бе това място, не можеше да се сравнява с лукса в ски курорта. Може би, казах си аз, когато идваш в кралския двор, го правиш само по работа, а не за ваканция.
Тъкмо се бях изтегнала на дивана с кожена тапицерия и си включих телевизора, когато усетих, че Лиса нахлу в съзнанието ми. Ела да си поговорим, каза ми тя. Надигнах се, изненадана от това, че ми изпращаше послание, както и от съдържанието му. Нашата връзка обикновено бе посветена само на чувства и впечатления. Подобни молби бяха рядкост.
Станах и излязох от стаята, за да почукам на съседната врата. Лиса я отвори.
— Какво има? Защо ти не дойде при мен? — попитах я.
— Извинявай — отвърна тя с виновен вид. Трудно е да се цупиш на някоя толкова мила приятелка. — Просто нямам време. Опитвам се да реша какво да облека.
Куфарът й бе разтворен върху леглото, а дрехите — окачени в гардероба. За разлика от мен тя се беше подготвила за всякакви поводи, както за официалните, така и за ежедневните. Изтегнах се на дивана. Нейният беше с плюшена тапицерия, а не кожена като дивана в моята стая.
— Облечи си блузата на карета и черпите панталони — посъветвах я. — Не слагай рокля.
— Защо да не съм с рокля?
— Нали не искаш да имаш вид на подмазвачка?
— Тя е кралица, Роуз. Да се облечеш изискано в нейна чест е знак на уважение, а не на подмазване.
— Щом така казваш.
Но Лиса все пак се вслуша в съвета ми и се облече, както й казах. Побъбрихме си още малко, докато тя се приготвяше. Наблюдавах я със завист, докато се гримираше. Не бях осъзнала колко ми липсваше козметиката. Когато двете живеехме сред хората, аз никога не забравях да се погрижа за външността си. А сега сякаш времето все не ми достигаше. Или се намираше друга причина. Все се забърквах в някаква бъркотия, заради която се оказваше безсмислено да се гримирам, или пък после гримът отиваше по дяволите. Най-многото, което можех да си позволя, бе да намажа лицето си с повече овлажняващ крем. Струваше ми се малко прекалено да го правя всяка сутрин — все едно си слагах маска, — но при студено време и други сурови условия винаги се изненадвах да видя как кожата ми изсмуква цялата влага.
Прониза ме мимолетно съжаление, че през остатъка от живота си рядко щях да имам възможността да върша това. Когато няма да е заета с придворните си задължения. Лиса ще прекарва повечето от времето си в преобличане и гримиране. Докато мен никой няма да ме забелязва. Макар че бе странно, като се замисли човек за случилото се през последната година, защото неизменно аз бях тази, която винаги забелязваха.
— Защо според теб тя иска да ме види? — попита ме Лиса.