— Невероятно! — ахнах аз. — Първо искаше да я скриеш някъде, за да те поддържа жив. А сега всъщност искаш тя да излезе на челно място в света и да използваш дарбата й за осъществяването на налудничавите си планове.
— Вече ти казах, че тя е носител, двигател на промяната. И също както ти си „целуната от сянката“, така тя е единствената, за която знаем, че притежава такива способности. Това я прави опасна — и много ценна.
Е, това все пак беше нещо. Виктор не се оказа чак такъв всезнайко, за какъвто се мислеше. Въобще не подозираше, че и Ейдриън владее магията с духа.
— Лиса никога няма да го направи — уверих го аз. — Тя няма да се съгласи да злоупотребява с дарбите си.
— А Виктор няма да каже нищо за нас — каза Дмитрий и стисна ръката ми. — Той постигна целта си. Повика те тук, защото искаше да узнае нещо повече за Лиса.
— Е, не научи кой знае колко — промърморих.
— Ще останеш изненадана — възрази ми Виктор и се усмихна на Дмитрий. — А защо си толкова сигурен, че няма да осведомя света за романтичната ви любовна авантюра?
— Защото това няма да те спаси от затвора. А ако съсипеш Роуз, ще унищожиш и най-малките шансове да убедиш Лиса да ти помогне за извратените ти фантазии. — Виктор трепна леко. Дмитрий беше прав. Самият Дмитрий пристъпи напред и притисна плътно лице о решетките, точно както направих аз преди малко. Аз си въобразявах, че мога да говоря застрашително, но когато Дмитрий изрече следващите думи, осъзнах, че изобщо не мога да се меря с него. — И всичко ще е безсмислено, защото няма дълго да останеш жив в затвора, за да осъществиш грандиозните си планове. Далеч не си единственият, който има могъщи връзки.
Дъхът ми секна. Дмитрий бе внесъл в живота ми толкова много неща: любов, спокойствие, треньорски напътствия. И аз вече дотолкова бях свикнала с него, че понякога забравях колко опасен може да бъде. Докато стоеше там, висок и застрашителен, вперил свиреп поглед във Виктор, усетих как по гърба ме полазиха тръпки. Спомних си как, когато за пръв път дойдох в Академията, хората говореха за него, сякаш беше бог. В този момент наистина приличаше на такъв.
Дори и да се изплаши от заплахата на Дмитрий, Виктор не се издаде. Нефритенозелените му очи танцуваха между мен и Дмитрий.
— Вие двамата сте двойка, благословена от Небесата. Или отнякъде другаде.
— Ще се видим в съдебната зала — отвърнах сухо.
Дмитрий и аз си тръгнахме.
По пътя към изхода от затвора той каза няколко думи на руски на дежурния пазач. Съдейки по жестовете им, предположих, че Дмитрий му благодари.
Излязохме навън и поехме през широкото, красиво оформено като парк, пространство, което трябваше да прекосим, преди да се приберем по стаите си. Вече не валеше мокър сняг, но всичко наоколо — сгради и дървета — беше покрито с лед. Все едно целият свят бе направен от стъкло. Стрелнах Дмитрий с поглед и видях, че се взира напред. Трудно беше да се прецени, докато вървяхме, но можех да се закълна, че трепереше.
— Добре ли си? — попитах загрижено.
— Да.
— Сигурен ли си?
— Толкова добре, колкото е възможно.
— Мислиш ли, че ще каже на всички за нас?
— Не.
За кратко продължихме все така мълчаливо. Но накрая не издържах и му зададох въпроса, чийто отговор умирах да узная:
— Това означава ли, че… че ако Виктор ни издаде… че ти ще… — Не можах да довърша. Не бях способна да се насиля и да произнеса думите ще поръчаш да го убият.
— Нямам чак толкова голямо влияние сред най-високопоставените кралски фамилии на мороите, но пък притежавам предостатъчно приятели сред пазителите, които вършат цялата мръсна работа в нашия свят.
— Не ми отговори на въпроса. Ще го направиш ли?
— Способен съм да извърша много неща. Роза, за да те предпазя.
Сърцето ми заби като лудо. Използваше името Роза само когато беше особено разчувстван към мен.
— Това няма да ме предпази. След като вече ни с издал, това ще е… хладнокръвно убийство. А ти не би направил такова нещо — казах му аз. — Отмъщението повече приляга на мен, затова аз трябва да го убия.
Исках да се пошегувам, но той явно не го намери за много забавно.