— Не говори така. Впрочем това няма значение. Виктор няма да каже нищо.
Като влязохме в сградата, той ме остави и се запъти към своята стая. Докато отварях вратата на моята, Лиса се показа от ъгъла на коридора.
— Ето те и теб. Какво се случи? Пропусна вечерята.
Напълно я бях забравила.
— Съжалявам… трябваше да свърша малко работа, задължения на пазителя. Дълга история.
Тя се беше преоблякла за вечеря. Косата й оставаше вдигната, но сега носеше плътно прилепнала по тялото рокля от сребриста коприна. Изглеждаше красива. И царствена. Замислих се над думите на Виктор и се зачудих дали тя наистина би могла да е носител на онази промяна, за което той се кълнеше. Сега, като я гледах толкова прекрасна и самоуверена, с лекота си представих как хората я следват навсякъде. Аз — със сигурност, но пък от друга страна, не бях безпристрастна.
— Защо ме гледаш така? — попита ме тя, леко усмихната. Не можех да й кажа, че току-що се бях срещнала с човека, от когото тя най-много се страхуваше. Нито можех да й споделя, че докато тя живее пълноценно, устремена към върха, аз ще й пазя гърба, стаена в сенките, както винаги досега. Вместо това само й върнах усмивката.
— Харесва ми роклята ти.
Глава 14
Около половин час преди да се задейства алармата на часовника, нагласен да ме събуди на следващата сутрин, на вратата ми се почука. Очаквах да е Лиса, но една сънена проверка през връзката ни показа, че тя още спи. Озадачена, аз се измъкнах от леглото и отворих вратата. Едно момиче от мороите, което не познавах, ми подаде комплект сгънати дрехи с придружителна бележка към тях. Зачудих се дали да й дам бакшиш, но момичето се оттегли толкова бързо, че не успях да реагирам.
Отново седнах на леглото и разгънах дрехите. Черни панталони, бяла блуза и черно сако. Същата униформа, която носеха и другите пазители тук, при това точно с моя размер. Брей. Вече действително започвах да се чувствам като член на отбора. По лицето ми бавно се плъзна усмивка, когато отворих бележката. Беше с почерка на Дмитрий: Вдигни си косата.
Усмивката за дълго не слезе от лицето ми. Много от жените пазители се подстригваха късо, за да се виждат мълниите им — почетните татуировки на врата. Веднъж без особено желание обмислях дали да не последвам примера им, но Дмитрий ме посъветва да не го правя. Той обичаше косата ми и бе настоял да я нося вдигната. Само от начина, по който ми го каза тогава, ме побиха тръпки, точно както и сега.
Час по-късно вече се бях запътила към съдебната зала с Лиса, Кристиан и Еди. Някой беше доставил дрехи в черно и бяло и за Еди. Помислих си, че двамата с него приличаме на деца, накипрени в дрехите на родителите си. Късото ми вталено сако и идеално колосана блуза всъщност бяха доста готини и аз се зачудих дали ще мога да ги взема със себе си.
Съдебната зала се помещаваше в просторната, пищно украсена сграда, покрай която бяхме минали при пристигането ни. Докато крачехме из коридорите, видях как се смесваха старовремските и модерните стилове на обзавеждане. Отвън съдебната палата беше с продълговати прозорци и каменни кули, вътре обаче кипеше оживена дейност като във всяка съвременна корпорация. Хората работеха в кабинети, втренчени в плоските монитори върху бюрата. Асансьорите извеждаха до горните етажи. При все това тук-там все още можеха да се видят следи от отдавна отминали епохи като скулптури на пиедестали или масивни полилеи със свещници в коридорите.
Самата съдебна зала впечатляваше с прекрасни стенописи, простиращи се от пода до тавана, както и около входа на залата. По стените се виждаха гербовете на всички кралски фамилии. Лиса се спря и се загледа в дракона от герба на рода Драгомир. Царят на зверовете. Обля я вълна от противоречиви чувства, докато съзерцаваше герба на своята прославена фамилия. Усети как върху раменете й се стовари цялата тежест на отговорността й като единствената наследница на това име. И гордостта да бъде част от фамилията. Както и страх, че няма да бъде достойна за името, което носеше. Сръгах я нежно и я побутнах към местата ни в залата.
Седалките бяха разделени от централна пътека, започваща от средата на залата. Ние се настанихме най-отпред в дясната част на залата. Оставаха още няколко минути преди началото на съдебния процес, но все още много от местата не бяха заети. Подозирах, че ще си останат така заради обстановката на секретност, витаеща около това, което се бе случило с Виктор. Отпред седеше един съдия, но нямаше съдебни заседатели. На малък подиум отстрани беше приготвено креслото за кралицата. Тя щеше да бъде тази, която ще вземе окончателното решение. Винаги така се разрешаваха криминалните случаи в кралските кръгове.