Посочих подиума на Лиса.
— Да се надяваме, че ще бъде настроена срещу него. По всичко личи, че единствено тя ще реши съдбата му.
Лиса се намръщи.
— Странно е, че няма съдебни заседатели.
— Това ни впечатлява, тъй като живяхме доста дълго сред хората.
Тя се усмихна.
— Може би. Не зная. Но просто ми се струва, че така се създават условия за корупция.
— Да, разбира се. Но става дума за Виктор.
След няколко минути принц Виктор Дашков беше въведен в залата. Или по-скоро само Виктор Дашков. Беше лишен от титлата си веднага, след като го тикнаха в затвора. Според традицията тя преминаваше към следващия най-възрастен член на фамилията Дашков.
Страх обзе Лиса и от лицето й се отдръпна дори малкото червенина, която й беше останала. Обаче с този страх се примеси и една друга емоция, която не очаквах от нея: съжаление. Преди да я похити, Виктор й беше като роден чичо — тя дори го наричаше така. Обичаше го, а той я бе предал. Отпуснах ръката си върху нейната.
— Успокой се — прошепнах. — Всичко ще бъде наред.
Виктор огледа залата с присвити очи, сякаш го бяха поканили на кралски банкет. Имаше същия безгрижен вид, както докато разговаряше с Дмитрий и мен. Видях как устните му се извиха в подигравателна усмивка. Червена пелена се спусна пред очите ми и трябваше да се напрегна, за да изглеждам спокойна като останалите пазители в залата. Накрая Виктор спря погледа си на Лиса и тя трепна, като видя как в нея се вторачват чифт очи със същия цвят като нейните, както и на другите представители на фамилията й. Когато той сведе леко глава в знак на поздрав към нея, усетих как самообладанието ми се пропуква. Но преди да направя каквото и да е, през връзката ни Лиса ми предаде лаконичното си безмълвно послание: Дишай, Роуз, само дишай дълбоко. Сякаш двете трябваше да се успокояваме взаимно, за да преживеем това изпитание. След секунди Виктор продължи напред, за да се настани на подсъдимата скамейка от лявата страна на залата.
— Благодаря — казах й, след като Виктор се отдалечи от нас. — Имам чувството, че вече и ти можеш да четеш мислите ми.
— Не — каза тя нежно. — Усещам само ръката ти. Погледнах надолу, където бях притисната ръката си върху нейната. Бях го направила, за да я успокоя, но във вълнението си бях стиснала здраво пръстите й.
— Леле! — прошепнах, като издърпах ръката си, надявайки се, че не съм й счупила някой пръст. — Извинявай.
После се появи кралица Татяна. Това ме разсея и ми помогна да успокоя мрачните си чувства. Когато тя влезе в залата, всички се изправихме, сетне коленичихме. Това ми се струваше твърде остаряло, но беше от обичаите, които мороите не бяха променили през годините. Изправихме се едва след като тя се настани в креслото си.
Процесът започна. Един по един извикваха свидетелите да дават показания за събитията, предизвикани от Виктор. Повечето бяха пазители, които бяха издирвали Лиса, когато Виктор я беше отвлякъл, и после бяха участвали в нападението над Виктор и съучастниците му.
Дмитрий беше последният от пазителите, които излязоха да говорят. Неговите показания не се различаваха много от тези на останалите свидетели. Те до един бяха членове на спасителния екип, обаче Дмитрий започна да разказва за случилото се малко преди това.
— Бях с моята ученичка Роуз Хатауей — заговори той. — Тя има телепатична връзка с принцеса Драгомир и затова първа разбра, че се случва нещо лошо.
Адвокатът на Виктор — направо не можех да си представя как бяха успели да убедят някой да го представлява — сведе поглед към някакви документи пред себе си и после погледна към Дмитрий.
— Като се имат предвид описанията на тези събития, се забелязва известно закъснение между момента, когато тя е открила това, спрямо момента, в който вие сте вдигнали другите под тревога.
Дмитрий кимна. Маската на сдържаност нито за миг не слезе от лицето му.
— Тя не можеше да направи нищо, защото господин Дашков чрез магия й бе въздействал и накарал да ме нападне. — Изрече думите така спокойно, че аз останах удивена. Дори адвокатът не забеляза нещо. Само аз долових — или може би беше просто, защото го познавах — колко болезнено беше за Дмитрий да лъже. О, да, той искаше да ни защити — и конкретно най-вече да защити мен, — заради което вършеше всичко това. Но да се изправи пред съда и да дава лъжливи показания под клетва го убиваше. Дмитрий не беше идеален, независимо че понякога го мислех именно за такъв, но винаги се стараеше да бъде честен. Днес обаче не можеше.