— Да не говорим и за това — заявих. Никога нямаше да призная, че от опит знаех колко „готини“ са ухапванията на мороите.
— Добре. Но каквото и да казваш, животът ми е добър. — Усмихна ми се дяволито.
— Но другите не са ли… ами, искам да кажа, не са ли гадни с теб? Сигурно говорят разни неща…
— О, да — съгласи се той. — Ужасни неща. Наричали са ме с най-различни грозни имена. Но знаеш ли кои са най-злобни и жестоки? Другите дампири. Мороите не ме закачат.
— Защото те не разбират какво означава да си пазител, колко е важно… — Изведнъж с известно притеснение осъзнах, че говоря точно като майка си. — Дампирите са предопределени за това.
Амброуз се изправи, разкърши се, разкривайки пред очите ми мускулестите си гърди.
— Сигурна ли си? Искаш ли да разбереш какво наистина те очаква? Познавам някой, който може да ти каже.
— Амброуз, не го прави — изпъшка масажистката на Лиса. — Онази жена е луда.
— Тя е ясновидка, Ив.
— Не е ясновидка и не можеш да водиш принцеса Драгомир при нея.
— Самата кралица ходи за съвет при нея — възрази той.
— Това също е грешка — промърмори Ив.
Двете с Лиса се спогледахме. Заинтригува я думата ясновидка. На ясновидците и изобщо на всякакви гадатели обикновено се гледаше със същото недоверие, както и на призраците — само че двете с Лиса напоследък научихме, че ясновидските способности, които преди смятахме за фантазия, всъщност са част от духа. Надеждата, че може да се натъкне на друга личност, която използва духа, прониза като ток Лиса.
— С удоволствие ще се срещнем с тази ясновидка. Може ли да отидем при нея? Моля те? — Лиса погледна към часовника на стената. — Но по-скоро, защото трябва да хващаме самолет.
Ив смяташе, че това е чиста загуба на време, но Амброуз нямаше търпение да ни заведе. Сложихме си обувките и той ни поведе през помещението за масажи. Стаите в СПА центъра се намираха в истински лабиринт от коридори зад предния салон и ние много скоро се озовахме в друг лабиринт, който сякаш нямаше край.
— Тук няма никакви упътвания и табели — отбелязах, докато минавахме покрай затворените врати. — За какво са тези стаи?
— За всичко, за което хората биха желали да платят пари — отвърна водачът ни.
— Като например?
— Ах, Роуз. Толкова си непокварена.
Най-сетне стигнахме до една врата в дъното на коридора. Влязохме вътре и се озовахме в малка стая, в която имаше само едно бюро. Зад него се виждаше друга затворена врата. Жената морой зад бюрото вдигна глава и явно позна Амброуз. Той отиде при нея и двамата се впуснаха за кратко в приглушен спор, докато той се опитваше да я убеди да ни вкара.
Лиса се извърна към мен.
— Какво мислиш за всичко това? — попита ме тихо. Погледнах към Амброуз.
— Че всички тези мускули се хабят напразно.
— Забрави за кървавите курви. Имам предвид за тази ясновидка. Мислиш ли, че сме открили друг, който владее духа? — взря се тя нетърпеливо в мен.
— След като купонджия като Ейдриън използва духа, защо тогава една жена, която предсказва бъдещето, да не може?
Амброуз се върна ухилен при нас.
— Сузан с удоволствие ви вмести в графика, така че да не изпуснете полета. Само минутка, докато Ронда свърши с настоящия си клиент.
Сузан не изглеждаше много доволна от присъствието ни, но нямах време да се замисля над това, защото вътрешната врата се отвори и оттам излезе възрастен мъж морой. Лицето му сияеше. Даде на Сузан някакви пари, кимна към нас и си тръгна. Амброуз се изправи и направи широк жест, сякаш ни подбираше, към вратата.
— Ваш ред е.
Двете с Лиса влязохме в другата стая. Амброуз ни последва и затвори вратата зад нас. Беше все едно да влезеш в нечие сърце. Всичко беше червено. Плюшен червен килим, канапе с дамаска от червено кадифе, червени тапети от брокат, червени сатенени възглавници, пръснати на пода. Върху една от тях седеше жена морой, четирийсет и няколко годишна, с черна къдрава коса и също толкова черни очи. Кожата й имаше съвсем лек мургав оттенък, но иначе беше бледа като всички морои. Черните й дрехи се открояваха ярко сред червената стая, а около врата и по ръцете й блестяха бижута с цвета на ноктите ми. Очаквах да заговори със загадъчен глас — с екзотичен акцент, — но думите й прозвучаха чисто по американски.
— Моля, седнете. — Посочи към възглавниците срещу нея. Амброуз седна на канапето. — Кого си довел? — обърна се към него, когато двете с Лиса седнахме.