— Трагедиите са нещо, с което пазителите трябва да се справят — заяви Албърта.
— Може би не може да се направи нищо за действащите пазители, но Роуз все още е ученичка тук. Разполагаме със средства, за да й помогнем.
— Като например? — попита Дмитрий. В тона му прозвуча любопитство и загриженост, а не предизвикателство.
— Консултации с психотерапевт. Да поговори с някого за случилото се, може да й се отрази изключително добре. Трябваше да го направите веднага, след като се върна. Както и с останалите, които са били заедно с нея. Защо никой не се сети за това?
— Идеята е добра — рече Дмитрий. Познах по тона му, мозъкът му усилено работеше. — Може да го прави в свободния си ден.
— В свободния си ден? По-скоро всеки ден. Дори не бива да участва в тази практика. Симулираните учебни атаки на стригои едва ли ще й помогнат да се възстанови от истинската.
— Не! — Бутнах вратата, преди да се осъзная. Те се втренчиха в мен и аз мигновено се почувствах като пълна глупачка. Току-що се бях издала, че шпионирам.
— Роуз — поде доктор Оленски, завръщайки се към обичайния си загрижен тон, в който се долавяше лек укор. — Трябва да лежиш.
— Добре съм. Не можете да ме накарате да пропусна практиката. Ако го направя, няма да се дипломирам!
— Ти не си добре, Роуз, и в това няма нищо срамно след всичко, което си преживяла. Да мислиш, че виждаш призрака на някой умрял, също не е чак толкова необичайно при създалите се обстоятелства.
Понечих да я поправя, че не мисля, а наистина го виждам, но навреме се спрях. Да споря, че наистина виждам призраци, едва ли ще е в моя полза, макар че действително започвах да вярвам, че виждам точно това. Отчаяно се опитвах да измисля убедителна причина, за да не ме изключат от практиката. Обикновено доста добре успявах да се измъкна от напечени ситуации.
— Ако ми прекратите практиката, ще стане още по-зле, освен ако не ме задължите да ходя на консултации седем дни в седмицата по двайсет и четири часа на ден. Нуждая се да правя нещо. В момента повечето от часовете ми са прекратени. И какво ще правя? Ще седя със скръстени ръце? За да мисля все повече и повече за това, което се случи? Тогава наистина ще полудея. Не искам вечно да мисля за миналото. Трябва да продължа напред.
Малката ми реч ги хвърли в спор какво да правят. Аз слушах с прехапан език, знаех, че не бива да се меся. Накрая, с известно мърморене от страна на лекарката, всички решиха, че ще карам половин практика.
Оказа се идеален компромис за всички — е, с изключение на мен. Аз исках единствено да продължа живота си както досега. При все това осъзнавах, че това беше най-добрата сделка за мен. Решиха три дни в седмицата да имам практика, но без нощна смяна. През останалите дни ще тренирам и ще чета книги, които ми препоръчат.
Освен това ще посещавам психотерапевт, от което никак не бях във възторг. Не че имах нещо против психотерапевтите. Лиса посещаваше един и сеансите й се отразиха много добре. Да говориш за себе си и за неща, които те измъчват или притесняват, помага. Просто… ами, това беше нещо, за което не исках да говоря.
Но ако трябваше да избирам между това и да ме изхвърлят от практиката, нямах нищо против да го правя. Албърта смяташе, че ще успее да уреди да премина с половин практика. Освен това й хареса идеята да се срещам с терапевта, докато участвам в учебните атаки на пазителите — в случай че наистина са твърде травматизиращи за мен.
След като ме допрегледа, доктор Оленски обяви, че съм добре и мога да се върна в общежитието. Албърта си тръгна, а Дмитрий остана, за да ме придружи дотам.
— Благодаря, че поне ще карам половин практика — казах му. Днес алеите бяха мокри, защото след бурята времето бе омекнало. Е, не беше кой знае колко топло, но голяма част от леда и снега се бяха стопили. От клоните на дърветата капеше вода и се налагаше да заобикаляме множеството локви по пътя.
Дмитрий рязко спря и се извърна, като застана пред мен, блокирайки пътя ми. Наложи се и аз да спра и едва не се блъснахме. Той се протегна, сграбчи ръката ми и ме притегли по-близо до себе си, отколкото очаквах да направи на публично място. Пръстите му се впиха дълбоко в плътта ми, но не ме заболя.
— Роуз — рече той с такава болка в гласа, че сърцето ми направо спря, — не биваше едва сега да разбирам за това! Защо не ми каза? Знаеш ли как се чувствах? Имаш ли представа какво беше за мен да те гледам така и да не разбирам какво става? Знаеш ли колко се изплаших?