Бях смаяна — и от избухването му, и от нашата близост. Преглътнах, неспособна да издам звук. Върху лицето му се четяха толкова много емоции. Не си спомнях някога да е показвал така открито чувствата си. И изтърсих възможно най-тъпото нещо.
— Ти от нищо не се плашиш.
— Плаша се от много неща. Бях изплашен за теб. — Пусна ме и аз отстъпих назад. По лицето му все още се четяха страст и тревога. — Аз не съм идеален. Не съм неуязвим.
— Зная, просто… — Не се сещах какво да кажа. Той беше прав. Винаги възприемах Дмитрий за по-голям от живота. Знае всичко. Непобедим. Беше ми трудно да повярвам, че може толкова много да се тревожи за мен.
— И това продължава от доста време — додаде той. — Случилото се със Стан, когато разговаря с отец Андрю за духовете — през цялото време си се опитвала да се справиш с това! Защо не каза на някого? Защо не каза на Лиса… или… на мен?
Втренчих се в тези тъмни, тъмни очи, които обичах.
— А щеше ли да ми повярваш?
Дмитрий се намръщи.
— Да повярвам на какво?
— Че виждам духове.
— Ами… това не са духове. Роуз. Ти само мислиш, че са, защото…
— Ето защо — прекъснах го — не можех да кажа нито на теб, нито на който и да е друг. Никой нямаше да ми повярва, не и без да си помисли, че съм луда.
— Аз не мисля, че си луда. Но мисля, че наистина преживя много. — Ейдриън ми бе казал точно същото нещо, когато го попитах как мога да позная дали съм луда, или не.
— Има нещо повече — рекох и закрачих отново.
Без да помръдне, той се протегна и отново ме сграбчи. Привлече ме към себе си, така че сега стояхме дори по-близо от преди малко. Огледах се притеснено наоколо, чудейки се дали някой няма да ни види, но кампусът беше пуст. Беше рано, слънцето още не бе залязло, така че повечето обитатели на Академията още не бяха станали за училище. Още поне един час щеше да е мъртвило. Все пак се изненадах, че Дмитрий рискува да ни видят.
— Кажи ми тогава — настоя той. — Кажи ми какво повече има.
— Няма да ми повярваш. Не разбираш ли? Никой няма. Дори и ти… — При тази мисъл гласът ми пресекна, Дмитрий ме разбираше толкова добре. Исках — имах нужда — да разбере и това.
— Аз… ще се опитам. Но продължавам да мисля, че ти не разбираш какво наистина става с теб.
— Разбирам — отвърнах твърдо. — Но не и някой друг. Виж, ти трябва да решиш веднъж завинаги дали наистина да ми вярваш. Ако смяташ, че съм дете, твърде невинно, за да проумее какво става в крехкото му съзнание, тогава си върви. Няма за какво да говорим. Но ако ми вярваш достатъчно, за да си спомниш, че съм видяла и преживяла неща, които ме правят по-зряла от връстниците ми… ами, тогава би трябвало да осъзнаеш, че навярно зная какво говоря или поне отчасти.
Лъхна ни влажен и топъл бриз, с мирис на разтопен сняг.
— Вярвам ти, Роза. Но… не вярвам в призраци.
Каза го съвсем искрено и сериозно. Искаше да достигне до мен, да разбере… но в същото време не можеше да се пребори с досегашните си вярвания и убеждения, още не бе готов да се промени. Каква ирония, имайки предвид как картите Таро го бяха изплашили.
— Ще се опиташ ли? — попитах. — Или поне ще се опиташ ли да не приписваш всичко това на някакви психози?
— Да — кимна той. — Това мога да направя.
И така, аз му разказах за първите две появявания на призрака на Мейсън и как се страхувах да обясня инцидента със Стан. Разказах му за силуетите, които бях видяла в самолета, описах в подробности и това, което бях видяла на земята.
— Това не ти ли се струва малко, ъъ, специфично за случайна стресова реакция? — попитах, когато свърших.
— Не зная дали от „стресовата реакция“ наистина може да се очаква да е случайна или специфична. По същество те са непредсказуеми. — Бе добил замисленото изражение, което добре познавах, това, което ми подсказваше, че в главата му се въртят какви ли не предположения. Виждах също, че той все още не можеше да повярва в тази „призрачна история“, но в същото време наистина усърдно се опитва да се отърси от всички предразсъдъци. — Защо си толкова сигурна, че не си си въобразила всички тези видения?
— Ами и аз първо реших, че си въобразявам, че ми се е привидяло. Но сега… не зная. Просто имам усещането, че тези неща са истински… макар, разбира се, да осъзнавам, това не е доказателство. Но ти чу какво каза отец Андрю — за душите, които бродели наоколо, след като са умрели млади или от насилствена смърт.