Дмитрий наистина прехапа устната си. Явно смяташе да ми каже да не приемам дословно думите на свещеника. Вместо това попита:
— Значи ти смяташ, че Мейсън се е върнал, за да си отмъсти?
— Отначало така си помислих, но сега вече не съм толкова сигурна. Той никога не се е опитвал да ме нарани. Изглеждаше, сякаш иска да ми каже нещо. Освен това… всички онези призраци, сякаш също искаха да ми кажат нещо — дори тези, които не познавам. Защо?
Дмитрий ме изгледа косо.
— Имаш теория, нали?
— Да. Мислех си за това, което каза Виктор. Той спомена, че, защото съм „целуната от сянката“ — защото съм умряла — имам връзка със Света на мъртвите. Че никога няма да успея изцяло да загърбя това.
Дмитрий се намръщи.
— Аз не бих се доверявал много на това, което Виктор Дашков ти е казал.
— Но той знае много неща! И ти знаеш, че е така, независимо колко голям негодник е!
— Добре, да предположим, че това е истина: че понеже си „целуната от сянката“, виждаш призраци. Защо всичко това се случва точно сега? Защо не е започнало веднага след катастрофата?
— Мислих за това — изрекох възбудено. — Виктор каза и още нещо — че след като съм се сблъскала със смъртта, съм много по-близо до другата страна. Ами след като съм убила някого и това е укрепило връзката ми с отвъдното, и затова сега е станало възможно? Та нали аз скоро извърших първото си убийство. И не беше само едно.
— Защо всичко е толкова непредвидимо? — попита Дмитрий. — Защо се случва в определени моменти? Защо в самолета? Защо не в кралския двор?
Ентусиазмът ми помръкна малко.
— Ти да не би да си адвокат? — троснах му се. — Подлагаш на съмнение всичко, което ти казвам. Мислех, че ще се опиташ да разбереш без предразсъдъци.
— Наистина се опитвам. Но и ти трябва да го направиш. Помисли си за това. Каква е закономерността на виденията ти?
— Не зная — признах. Нямаше смисъл да се опитвам да го накарам да разбере. Чувствах се победена. — Ти все още си мислиш, че съм луда.
Той се протегна, обхвана брадичката ми с длан и повдигна лицето ми, за да го погледна.
— Не. Никога. Нито една от тези теории няма да ме накара да мисля, че си луда. Но винаги съм вярвал, че най-простото обяснение е най-разумното. Доктор Оленски също. В призрачната ти теория има дупки. Но ако откриеш нещо повече… може би ще успеем да разберем какво означава.
— Ние? — попитах.
— Разбира се. Няма да те оставя сама във всичко това, без значение какво е. Знаеш, че никога няма да те изоставя.
Имаше нещо много сладко и благородно в думите му и почувствах нуждата да му отвърна по същия начин, макар че това, което казах, сигурно е прозвучало доста идиотски.
— Аз също никога няма да те изоставя, знаеш го. Казвам го съвсем сериозно… не че, разбира се, нещо някога ще ти се случи, но ако започнеш да виждаш призраци или каквото и да е, аз ще ти помогна да се справиш с това.
Той се засмя тихо.
— Благодаря ти.
Ръцете ни се намериха, пръстите ни се сплетоха. Стояхме така почти минута, никой от нас не промълви нищо. Докосваха се единствено ръцете ни. Вятърът бе утихнал и макар че температурата беше някъде около четири градуса, имах чувството, че е пролет. Очаквах цветята да разцъфнат около нас. И сякаш споделили една и съща мисъл, двамата пуснахме едновременно ръцете си.
Малко след това наближихме спалните общежития и Дмитрий попита дали мога да продължа сама. Казах му, че всичко е наред и най-добре да се заеме със задълженията си. Той си тръгна, но тъкмо когато се канех да прекрача прага на входа, осъзнах, че съм си забравила сака с тоалетните принадлежности и багажа в клиниката. Промърморих няколко думи, които сигурно щяха да ми донесат наказание, обърнах се и поех забързано назад в посоката, от която току-що бях дошла.
Рецепционистката на доктор Оленски ми кимна към болничните стаи, когато й обясних защо съм се върнала. Взех сака си от празната стая и пристъпих в коридора, за да си тръгна. Внезапно видях някой да лежи в отсрещната. Не се виждаше никой от болничния персонал и любопитство ми — винаги надделяваше над добрите ми намерения — ме накара да надникна вътре.
Беше Аби Бадика, момиче морой от горните класове. Хубавка и наперена бяха прилагателните, които обикновено ми идваха наум, когато описвах Аби, но сега не беше нито едно от двете. Цитата беше издрана и в синини, а когато извърна лицето си към мен, пялото бе в червени белези.