Не очаквах Лиса да го стори заради присъщата й настойчивост. Както и Кристиан и Ейдриън заради вроденото им желание да дразнят и провокират околните. Но въпреки че думите ми бяха съвсем прости и кратки, твърдостта и решителността в гласа и изражението ми явно са били достатъчно красноречиви. Разбрах го по изненаданата вътрешна реакция на Лиса. Сетне ми бе нужен един поглед върху лицата на момчетата, за да осъзная, че сигурно съм прозвучала като истинска кучка.
— Извинете — промърморих. — Оценявам загрижеността ви, но просто не съм в настроение.
Лиса ме погледна. По-късно, беше мисленото й послание. Кимнах й кратко, тайно питайки се как ще избегна разговора.
Двамата с Ейдриън щяха отново да упражняват магия. Харесваше ми по време на тези уроци да съм близо до нея, но това ставаше само защото Кристиан почти не се отделяше от нея. Ала, честно казано, не беше ясно защо не си тръгваше. Предполагам, че все още малко ревнуваше, въпреки всичко, което се бе случило. Разбира се, ако знаеше за сватовническите намерения на кралицата, щеше да има съвсем основателна причина. Както и да е, беше съвсем ясно, че тези уроци по магия започват да го отегчават. Днес се намирахме в класната стая на госпожа Майснър. Кристиан събра два чина, излегна се върху тях и закри очите си с ръка.
— Събуди ме, когато стане интересно — поръча ми.
Двамата с Еди бяхме заели удобни позиции, за да наблюдаваме вратата и прозорците, като в същото време стояхме близо до мороите.
— Наистина ли си видяла Мейсън? — прошепна ми Еди. Лицето му доби смутен вид. — Извинявай… ти каза, че не искаш да говориш за това…
Понечих да отвърна „да, точно това казах…“, но тогава видях изражението му. Той не ме питаше от някакво извратено любопитство. Питаше заради Мейсън, заради близостта им, защото Еди, също като мен, все още не бе преодолял смъртта на най-добрия си приятел. Мисля, че намираше идеята Мейсън да общува с нас отвъд гроба, за успокояваща, но в същото време не той бе видял призрака на Мейсън.
— Мисля, че беше той — промърморих в отговор. — Не зная. Всички смятат, че съм си го въобразила.
— Как изглеждаше той? Беше ли разстроен?
— Изглеждаше… тъжен. Наистина тъжен.
— Ако наистина е бил той… искам да кажа, не зная. — Еди заби поглед в пода, забравил да наблюдава стаята. — Винаги съм се питал дали е бил разстроен, задето не го спасихме.
— Нищо не можехме да направим — отвърнах му, повтаряйки съвсем точно думите, които всички ми казваха. — Но аз също съм си задавала този въпрос, защото отец Андрю спомена, че понякога духовете се връщали обратно, за да търсят отмъщение. Но Мейсън не приличаше на някой, който търси отмъщение. Изглеждаше така, сякаш иска да ми каже нещо.
Еди вдигна глава, внезапно осъзнал задълженията си на пазител. След това не каза нищо повече, но аз знаех за какво си мисли.
Междувременно Лиса и Ейдриън постигаха напредък. Или по-скоро Ейдриън. Двамата бяха изкопали някакви мижави цветя, които бяха мъртви или заспали зимен сън, и ги бяха сложили в малки саксии. Сега саксиите бяха подредени в редица върху дългата маса. Лиса докосна едната и аз почувствах как еуфорията на магията избухва в нея. След миг малкото хилаво растение позеленя и му поникнаха листа.
През цялото време Ейдриън се взираше напрегнато в саксията, сякаш всички тайни на вселената бяха скрити там. Накрая въздъхна дълбоко.
— Добре. Най-много нищо да не се получи.
Докосна леко с пръсти друго растение. Явно репликата му „нищо да не се получи“ си беше съвсем точна, защото наистина не стана нищо. После, след няколко секунди, растението леко потрепери. По него започна да пониква нещо зелено, но сетне спря.
— Ти успя! — възкликна Лиса, искрено впечатлена. Дори долових у нея лека ревност. Ейдриън бе усвоил една от нейните способности, но тя все още не бе усвоила нито една от неговите.
— Едва ли — процеди той и изгледа цветето кръвнишки. Беше напълно трезвен и нито един от пороците му не смекчаваха характера му. Явно магията на духа не можеше да спре раздразнението му. Днес настроенията на двама ни си приличаха. — По дяволите!
— Шегуваш ли се? — попита Лиса. — Това беше велико! Ти накара растението да порасне — с мисълта си. Това е удивително!
— Но не бях толкова добър като теб — настоя той. Звучеше като капризно десетгодишно хлапе.