— Защото това няма никакъв…
И тогава ме осени. Отговорът, който търсехме през цялото време.
Св. Владимир се бе борил през целия си живот със страничните ефекти на духа. Имал е сънища, халюцинации, преживявания, които бе приписвал на „демоните“. Но не е полудял, нито се е опитал да се самоубие. Двете с Лиса бяхме сигурни, че е било така, защото е имат пазителка, „целуната от сянката“ — Анна. И споделянето на тази връзка с нея му е помогнало. Ние предполагахме, че това се е изразявало просто във факта, че имал толкова близък приятел до себе си, някой, който да го подкрепя, да говори с него в моменти на криза, тъй като тогава още не са имали антидепресанти или успокоителни.
Но ако… ако…
Дъхът ми секна. Нямаше да мога да продължа да живея и миг, без да разбера отговора. Кое време беше? Още час или приблизително толкова до вечерния час? Трябваше да разбера. Спрях рязко и едва не се подхлъзнах върху заледената земя.
— Кристиан!
Групата отпред спря и всички погледнаха към мен и Ейдриън.
— Да? — попита Кристиан.
— Трябва да се отклоня малко. Или по-скоро ние трябва да го направим, след като не мога да отида никъде без теб. Налага се да отидем до параклиса.
Той повдигна изненадано вежди.
— Какво, нима искаш да се изповядаш?
— Не ми задавай въпроси. Моля те. Ще отнеме само няколко минути.
Сянка на загриженост премина по лицето на Лиса.
— Ами, ние всички можем да отидем…
— Не, няма да се бавим. — Не исках тя да идва с нас. Не исках да чуе отговора, който вече бях сигурна, че ще получа. — Вие продължете към общежитието. Ще ви настигнем. Моля те, Кристиан.
Той ме изгледа изучаващо, разколебан между желанието да ми се подиграе и да ми помогне. В крайна сметка не беше пълен гадняр. Последното надделя.
— Добре, но ако се опиташ да ме накараш да се моля с теб, ще си тръгна.
Двамата поехме към параклиса, а аз вървях толкова бързо, че той трябваше да подтичва, за да не изостава.
— Предполагам, че няма да ми кажеш за какво е всичко това? — попита.
— Няма. Макар че оценявам жеста ти.
— Винаги се радвам да помогна. — Бях сигурна, че е завъртял очи, но се бях концентрирала върху пътеката пред нас.
Стигнахме до параклиса. Както можеше да се очаква, вратата беше затворена. Аз почуках и огледах нетърпеливо, за да видя дали някой прозорец не свети. Май нямаше такъв.
— Знаеш, че преди се промъквах вътре — обади се Кристиан. — Ако искаш да влезеш…
— Не, нужно ми е нещо повече. Трябва да говоря със свещеника. По дяволите, май не е тук.
— Вероятно е в леглото.
— По дяволите — повторих. Почувствах лека вина, задето ругая на прага на църквата. Ако свещеникът се бе оттеглил за среднощния си отдих, значи се намираше в сградата, където живееше персоналът на мороите, и нямаше как да го видя. — Трябва да…
Вратата се отвори и отец Андрю се втренчи в нас. Изглеждаше изненадан, но не и ядосан.
— Роуз? Кристиан? Случило ли се е нещо?
— Искам да ви задам един въпрос — отвърнах. — Няма да ви отнема много време.
Изненадата му нарасна, но той отстъпи настрани, за да влезем. Спряхме в преддверието на параклиса.
— Тъкмо си тръгвах — осведоми ни отец Андрю. — Всичко е затворено.
— Вие ми казахте, че св. Владимир е живял дълго и починал на преклонна възраст. Истина ли е?
— Да — отвърна бавно отецът. — Поне доколкото ми е известно. Всички книги, които съм чел — включително последните — твърдят същото.
— Ами Анна? — настоях аз. Гласът ми прозвуча, сякаш бях на ръба на истерията. Което не беше далеч от истината.
— Какво за нея?
— Какво е станало с нея? Как е умряла тя?
През цялото това време двете с Лиса се бяхме тревожили за последствията за св. Владимир. Никога не бяхме помисляли за Анна.
— Ах, да. — Отец Андрю въздъхна. — Боя се, че нейният край не е бил толкова добър. Тя посветила целия си живот на това да го закриля, макар че има сведения, че когато остаряла, също започнала да става малко нестабилна. И тогава…
— И тогава? — попитах. Кристиан местеше поглед от мен към свещеника, напълно шашнат.
— И тогава, няколко месеца след смъртта на св. Владимир, тя се самоубила.
Стиснах очи за част от секундата, сетне ги отворих. Точно от това се страхувах.