— Съжалявам — рече отец Андрю. — Зная колко присърце вземаш тяхната история. Аз едва напоследък попаднах на тези сведения за нея. Да отнемеш собствения си живот, разбира се, е грях… но, ами като се има предвид колко близки са били, не е трудно да си представим как се е почувствала, след като той си е отишъл.
— И вие казахте, че станала малко луда.
Той кимна и разпери ръце.
— Трудно е да се каже какво си е мислела бедната жена. Вероятно много фактори са повлияли. Защо толкова те вълнува това?
Поклатих глава.
— Дълга история. Благодаря за помощта.
Двамата с Кристиан бяхме изминали половината път до общежитието, когато той най-сетне попита:
— За какво беше всичко това? Спомням си, че двете с Лиса се интересувахте от тази история. Владимир и Анна са били като вас с Лиса, нали?
— Да — отвърнах мрачно. — Виж, не искам да ти създавам неприятности, но те моля да не казваш на Лиса за това. Само й кажи… не зная. Ще й кажа, че внезапно съм се паникьосала, защото съм решила, че според графика ми остава да свърша още общественополезен труд.
— Значи и двамата ще я излъжем, така ли?
— Мразя да го правя, повярвай ми. Но в момента така ще е най-добре за нея.
Защото, ако Лиса узнаеше, че тя може да стане причината да полудея, щеше да го приеме много тежко. Щеше да спре да упражнява магията. Разбира се, аз винаги съм искала точно това… но все пак, усещах огромната радост, която я изпълва, когато използваше магията на духа. Можех ли да й отнема това щастие? Можех ли да пожертвам себе си?
Нямаше лесен отговор и не можех отсега да правя заключения. Не и докато не узнаех повече. Кристиан се съгласи да го запази в тайна и двамата се присъединихме към останалите. Вечерният час почти наближаваше. Щяхме да прекараме още половин час заедно, а след това да се разделим, за да си легнем — включително и аз, след като според уговорката за практиката ми на половин ден, през нощта не бях на работа. И без това тогава рискът от нападение на стригой беше минимален, а инструкторите ми предпочитаха да се наспя добре.
Затова, когато настъпи вечерният час, аз се отправих сама към спалните помещения на дампирите. И тогава, малко преди да стигна до сградата, той отново се появи.
Мейсън.
Спрях рязко и се огледах, за да видя дали наоколо има някой, който да е свидетел на това и веднъж завинаги да се изясни дати съм луда, или не. Обвитата му в меко, перлено сияние форма стоеше там, с почти небрежно пъхнати ръце в джобовете на паното му, което някак си правеше цялата сцена още по-зловеща.
— Е — подех, чувствайки се изненадващо спокойна, въпреки огромната тъга, която ме обземаше винаги, когато го видех. — Радвам се отново да те видя сам. Компанията, с която беше на самолета, не ми се понрави особено.
Той се взираше в мен с пусто лице и тъжни очи. Това ме накара да се почувствам още по-зле, вината сплиташе стомаха ми на възли. Не се сдържах и избухнах.
— Какво си ти? — извиках. — Истински ли си? Или полудявам?
За моя изненада той кимна.
— Кое от двете? — изписках. — Да, ти си истински?
Той отново кимна утвърдително.
— Да, полудявам?
Той поклати отрицателно глава.
— Е — рекох, опитвайки се да се измъкна от урагана на бушуващите в мен емоции. — Това си е огромно облекчение, но честно казано, какво друго щеше да кажеш, ако беше халюцинация?
Мейсън само се взираше в мен. Отново се озърнах с надеждата да видя някой да минава.
— Защо си тук? Бесен си ни и търсиш отмъщение?
Той поклати глава и нещо в мен се успокои. До този момент не бях осъзнала колко ме тревожеше това. Вината и болката бяха пуснали толкова дълбоко корени в мен. Да ме обвинява — също както Райън — ми се струваше неизбежно.
— Трудно… трудно ти е да намериш покой ли?
Мейсън кимна и сякаш стана още по-тъжен. Припомних си последните мигове от живота му и преглътнах напиращите сълзи. Вероятно и на мен щеше да ми е трудно да намеря покой, ако бяха отнели живота ми още преди да е започнат.
— Но има и нещо повече, нали? Друга причина, заради която идваш при мен?
Той кимна.
— Каква? — попитах. Напоследък имаше толкова много въпроси, чиито отговори не знаех. — Каква е тя? Какво трябва да направя?
Но явно всеки друг отговор, освен „да“ и „не“ беше отвъд възможностите му. Той отвори уста, сякаш щеше да каже нещо. Имаше вид, сякаш се опитваше с все сили, също както Ейдриън с растението. Но от устните му не излезе нито звук.