— Съжалявам — прошепнах. — Съжалявам, че не разбирам… и… съжалявам за всичко останало.
Мейсън ме дари с още един тъжен поглед и после изчезна.
Глава 20
— Да поговорим за майка ти.
Въздъхнах.
— Какво за нея?
Беше първият ден от терапията ми и при все това не бях особено впечатлена. Вероятно първото, за което трябваше да повдигна въпрос, беше появата на Мейсън миналата нощ. Но не исках училищните власти да имат допълнителна причина да вярват, че откачам — дори да беше истина.
А и честно, не бях сигурна. Анализът на Ейдриън за аурата ми и историята на Анна определено навеждаха на мисълта, че може да се наредя сред редиците на откачалките. Но в същото време не се чувствах луда. Дали лудите осъзнават, че са такива? Ейдриън ми каза, че не. Самият термин „луд“ ми се струва странен. Бях научила достатъчно за психологията, за да зная, че е доста разтегливо понятие. Повечето от формите на душевните заболявания са много специфични и се характеризират с определени симптоми — безпокойство, депресия, честа смяна на настроението, и т.н. Не знаех къде попадам в тази скала, ако въобще попадах в нея.
— Какво мислиш за нея? — продължи психотерапевтката. — За майка ти?
— Че е страхотен пазител и посредствена майка.
Терапевтката, чието име беше Диърдри, записа нещо в тетрадката си. Тя беше руса и слаба, типична представителка на мороите, облечена в тъмносиня кашмирена рокля. Всъщност не изглеждаше много по-възрастна от мен, но дипломите на бюрото й показваха, че има всички научни степени по психология. Кабинетът й се намираше в административната сграда, където се помещаваше и кабинетът на директорката и където се извършваха всякакви видове административни дейности. Аз се надявах да ми предложи да легна на диван, както правят психотерапевтите в телевизионните сериали, но получих само един стол. Поне беше удобен. Стените бяха покрити със снимки на животни и растения, такива неща като разни пеперуди и нарциси. Предполагам, че трябваше да имат успокояващ ефект.
— Искаш ли да обясниш по-подробно защо е „посредствена“ майка? — попита Диърдри.
— По скалата на майките това е повишение. Преди месец щях да кажа „ужасна“. Какво общо има всичко това с Мейсън?
— Искаш ли да говориш за Мейсън?
Забелязах, че винаги отговаря на въпросите ми с въпрос.
— Не зная — признах си. — Предполагам, че за това съм тук.
— Какво изпитваш към него? Към смъртта му?
— Тъга. Какво друго бих могла да изпитвам?
— Изпитваш ли гняв?
Припомних си стригоите, злобните им похотливи лица и нехайството, с което убиваха.
— Да, малко.
— Вина?
— Разбира се.
— Защо да се разбира?
— Защото аз съм виновна да отиде там. Аз го разстроих… и той направи това нещо, за да се докаже. Аз му казах къде са стригоите, а не биваше да го правя. Ако той не знаеше за тях, нямаше да направи всичко това и сега щеше да е жив.
— Не смяташ ли, че той сам е отговорен за действията си? Че той е бил този, който е избрал да постъпи така?
— Ами… да. Предполагам, че е така. Аз не съм го накарала да го направи.
— Има ли друга причина да се чувстваш виновна?
Отместих поглед от нея и го вперих в снимката на една калинка.
— Той ме харесваше — романтично. Ние излизахме, но аз не можах да отвърна на чувствата му. Това го нарани.
— Защо не можа да отвърнеш на чувствата му?
— Не зная. — Образът на тялото му, проснато на пода, изплува за миг в съзнанието ми, но побързах да го пропъдя. Нямаше начин да се разплача пред Диърдри. — В това е работата. Трябваше. Той беше мил. Беше забавен. И двамата наистина се разбирахме много добре… но просто не ми се струваше редно. Дори целувките и тези неща… накрая просто не можах да го направя.
— Смяташ ли, че имаш проблем с интимния контакт?
— Какво искате да каж…? О, не! Разбира се, че не.
— Правила ли си секс с някого?
— Не. Да не би да казвате, че е трябвало?
— А ти мислиш ли, че е трябвало?
По дяволите. Мислех, че съм я хванала натясно. Бях уверена, че със сигурност няма да измисли въпрос на последния ми.
— Мейсън не беше правилният човек.
— Има ли някой друг? Някой, който според теб е правилният човек?