— Това е объркващо — промърморих аз.
— Така е, и затова си тук.
— И какво общо има всичко това с Мейсън?
— Има общо с теб, Роуз. Това е важното.
Излязох от кабинета на терапевтката с усещането, че мозъкът ми се е разтопил. Освен това имах чувството, че съм била на разпит в съда. Ако Диърдри беше в съдебната зала и задаваше въпроси на Виктор, процесът щеше да приключи много по-бързо.
Освен това мислех, че Диърдри върви в напълно погрешна посока. Разбира се, че не изпитвах негодувание към Лиса. А мисълта, че съм се влюбила в Дмитрий, защото не мога да го имам, беше абсурдна. Никога не бях мислила за конфликта между чувствата ми и задълженията ми на пазител, докато той не го спомена. Аз се влюбих в него, защото… ами, защото си беше Дмитрий. Защото беше сладък, силен, забавен, страстен и прекрасен. Защото ме разбираше.
Въпреки това, докато вървях обратно към училището, въпросът й не спираше да се върти в главата ми. Може и да не се бях сетила, че връзката ни би ни разсеяла от задълженията ни на пазители, но със сигурност от самото начало знаех, че разликата във възрастта ни и работата са големи пречки. Дали това наистина е имало значение, за да хлътна по него? Дали някаква част от мен не е знаела, че помежду ни никога не може да има нещо — и така ще си остана завинаги отдадена докрай на Лиса?
Не, отхвърлих твърдо тази мисъл. Това бе нелепо. Диърдри може и да беше добра в задаването на въпроси, но определено задаваше погрешните въпроси.
— Роуз!
Огледах се надясно и видях Ейдриън да прекосява поляната, идвайки към мен, без да обръща внимание на пагубното влияние на кишата върху дизайнерските му чепици.
— Да не би да ми се е счуло или ти току-що ме нарече „Роуз“? — попитах аз. — А не „малък дампир“. Не вярвах, че някога ще се случи.
— Случва се през цялото време — възрази той и закрачи до мен.
Влязохме в сградата. Имаше учебни занятия и коридорите бяха пусти.
— Къде е по-добрата ти половина? — попита той.
— Кристиан?
— Не. Лиса. Ти знаеш къде е тя, нали?
— Да, зная, защото това е последният час и тя е в клас, както всички останали. Ти май забравяш, че за всички нас това е училище.
По лицето му се изписа разочарование.
— Открих още случаи, които исках да обсъдя с нея. Още истории за супер внушението.
— Леле, ти вършиш нещо полезно? Впечатлена съм.
— Точно ти ли ще ми говориш за това! Особено имайки предвид, че цялото ти съществуване тук се заключава в това да раздаваш юмруци и да биеш околните. Вие, дампирите, сте нецивилизовани — но пък и точно заради това ви обичаме.
— Всъщност — отвърнах замислено — напоследък ние не сме единствените, които раздават юмруци и бият околните. — Почти бях забравила за загадката с бойния клуб на кралските потомци. Напоследък ми се бяха струпали толкова много неща, за които да се тревожа. Беше все едно да се опитам да задържа вода в шепите си. Беше като изстрел в тъмното, но трябваше да го попитам. — Думата Мана говори ли ти нещо?
Ейдриън се облегна на стената и извади цигарите си.
— Разбира се.
— Намираш се вътре в училището — предупредих го.
— Какво… о, добре. — С въздишка пъхна обратно пакета в джоба на палтото си. — Половината от вас тук не учат ли румънски? Това означава „ръка“.
— Аз уча английски. — Ръка. В това нямаше никакъв смисъл.
— Откъде този интерес към превода?
— Не зная. Май съм разбрала всичко погрешно. Мислех, че има някаква връзка с това, което става между тези кралски отрочета.
Очите му заблестяха. Явно се бе сетил нещо.
— О, господи. Не и това. Наистина ли и тук правят такива неща?
— Да правят какво?
— Мана. Ръката. Това е едно тъпо тайно общество, което никне из училищата. И в „Олдър“ има такъв клуб. Това са най-вече група аристократи, които се събират и се срещат тайно, за да дрънкат колко са по-велики от всички останали.
— Значи за това става дума — заключих аз. Парчетата от мозайката се наместиха. — Това е малката група на Джеси и Ралф — тази, към която се опитаха да привлекат Кристиан. Значи това е Мана.
— Кристиан ли? — засмя се Ейдриън. — Трябва да са били много отчаяни — не искам да кажа нищо лошо за Кристиан. Той просто не е от този тип, който ще се занимава с такива неща.
— Да, той им отказа доста грубо. И какъв му е смисълът на това тайно общество?