Може би щеше да се зарадва на приветливата, наелектризирана атмосфера, ако не й се беше налагало да се промъква в десетина подобни бара, за да прибира майка си. Понякога пиянството й беше весело и сговорчиво. Но понякога я намираше изоставена и хлипаща на някоя маса в ъгъла. Не бяха рядкост случаите, когато буйстваше и сипеше грозни ругатни по повод на нелеката си съдба. Тези нощи бяха най-тежки.
Монро вече не беше момичето, за което тази задача беше неприсъща, а и барът не беше пълен с непознати. Промъкна се през тълпата, търсейки Кайла с поглед. Нечия ръка я улови над лакътя, заставяйки я да спре.
Сам Ландри. В едната си ръка държеше едновременно цигара и чаша силен ликьор. Ако се съдеше по зачервеното му лице, беше поне на три питиета, а може би и на повече.
— Хей, красавице, не съм те виждал тук. С майка ти ли дойде?
Нова тревога стегна дробовете на Монро. Прилагайки съвсем проста техника, успя да се освободи от хватката му.
— Майка ми вече не посещава такива места.
— Така ли ти каза? – ухили се пиянски мъжът. – Тя все още е привлекателна жена и никога не съм я забравил. След като Карла ме заряза, имам нужда от компания.
— Ти си свиня. – Дори не си направи труда да прикрие отвращението си.
— Миличка, тя ми се нахвърли миналия уикенд и искаше да подновим отношенията ни.
Въпреки че Сам просто се заяждаше с нея, Монро се опасяваше, че в просташкото му изявление имаше и частица истина. Трябваше ли да разкаже на майка си за онази нощ преди толкова години? Сега вече беше прекалено късно.
— Остави я на мира. – Въпреки неистовото й усилие да се защити, гласът й излезе слаб и по детински неубедителен.
— Или какво? – Лицето му издаваше едва прикрита враждебност.
Монро усети как собствената й самоувереност започва да се пропуква. Две години след онази септемврийска нощ Сам се ожени и се премести в Джорджия. По време на отсъствието му не й беше трудно да се преструва, че нищо не се беше случило. Но той неизменно присъстваше в кошмарите й. Когато се завърна в Котънблум след развода си и отново се зае със застрахователния си бизнес, старият й гняв се примеси с известни съмнения. Дали не бе преувеличила опасността от онази нощ в спомените си?
Шумът в бара внезапно утихна. Озовала се в клопката на миналото, тя усети, че страхът й се завръща.
— Или ще разкажа на мама и... на всички за случилото се онази нощ.
Изражението му се промени, сякаш лицето му, подобно на монета, имаше две страни. Безгрижна усмивка замени враждебността.
— Каква нощ? Нямам представа за какво говориш. Ти ми беше хвърлила око. Помниш ли?
Или лъжеше, за да я обърка още повече, или сам си вярваше. Имаше ли някакво значение? Не беше дошла, за да се изправи срещу тежкото си минало, а за да намери Кайла.
— Не мога да си губя времето с теб, старче. – Отдалечи се решително и огледа помещението. С всяка изминала минута безпокойството й нарастваше.
— Търсите красиво чернокосо момиче? Младо?
Монро се обърна на пръсти. Някакъв мъж се завъртя на високия стол в най-отдалечения ъгъл до тъмния, олющен бар и разклати бутилка бира между пръстите си. Царевичната му коса беше опъната в тънка опашка, татуирана змия опасваше цялата му ръка и се спускаше към широката длан. От другия ръкав на сивата, засечена тениска се показваше друга цветна татуировка. Мъжът беше непознат.
— Може би. – Нерешителността й се дължеше на обзелото я недоверие. Според онова, което знаеше, това би могъл да е Дилън. – Виждали ли сте я?
— От известно време е в тоалетната. Изглеждаше разстроена.
Вече почти преполовила дългия коридор, тя подвикна през рамо:
— Благодаря.
Мина покрай няколко жени, за да стигне до дамската тоалетна. Дама на средна възраст с разцапан грим и прекалено опъната на гърдите тениска й препречи пътя, слагайки ръка на касата на вратата.
— Ей, ние всички чакаме. Не пререждай.
— Дойдох да взема една приятелка – понижи глас Монро, за да предизвика известно съчувствие. – Прекалила е с пиенето.
Бръчките около размазаната очна линия се загладиха.
— Чудех се какво бави опашката. Горкичката. На всички ни се е случвало, нали?
Непознатата я въведе в тясната тоалетна. Цветни графити покриваха стените и касите на вратите. От дясната кабина излезе жена и Монро леко почука на другата вляво.
— Кайла? Аз съм. Вътре ли си?
Ключалката щракна и тясната врата се открехна със скърцане. Очите и носът на момичето бяха зачервени, гримът се стичаше на тъмни струи по лицето му. То отметна косата от раменете си и започна да навива краищата й между пръстите си. Движението привлече вниманието на Монро към лявата му буза.