Работата на две места, поемането на допълнителни смени, ловуването и поставянето на капани през нощта го бяха държали в състояние на постоянно изтощение, но ден след ден бе правил онова, което трябваше, без да обръща внимание на настъпващото опустошение. Опита се да намери подходящите думи, но не успя.
— Нямам отговорите, но си длъжна да продължиш да опитваш, нали?
— Чувствам се като хамстер, който се върти в колело. Работя, работя, работя, а не стигам доникъде. Кайла беше едно от първите момичета, които се присъединиха към групата преди три години. Три години, Кейд, а така и не направих нищо, за да променя посоката на живота й. Нищо.
— Това не е вярно. Тя ти се обади, нали? Ами ако нямаше тази опора? Дали нямаше да си тръгне с онзи боклук? Вероятно нещата щяха да се задълбочат още повече. Но е знаела, че може да разчита на теб.
— Предполагам – с явно съмнение в гласа отвърна тя. Отдръпна се от него, наведе се напред и подпря лакти върху коленете си. – Трябва да наема консултант на щат.
— Колко ще струва?
— Повече, отколкото мога да си позволя в момента. – Горчивината в думите й беше пометена от завидната й решителност: – Този благотворителен коктейл е много важен. С част от събраните средства може би ще успея да го осигуря до юли.
Искаше му се да напише чек и да й го даде, за да пристъпи към следващия етап на програмата. Но тя никога нямаше да го приеме. Даже и заради момичетата. Това щеше да я направи прекалено зависима от него.
— Не искам да свършат като мен. – Говореше съвсем тихо и му бяха необходими няколко удара на сърцето, за да схване посланието.
— Какво имаш предвид? Ти си преуспяла, умна, страхотна, добра. Светица в сравнение с повечето хора.
— Не съм безгрешна. – Тя отблъсна люлката и започна да я люлее ритмично напред-назад. – Искаш ли да чуеш нещо налудничаво? В известен смисъл завиждам на Кайла. На способността й да обича с такава сляпа преданост. Мисля, че с мен нещо сериозно не е наред.
Признанието й беше важно. Не самото съдържание, а това, че го направи пред него.
— Защо мислиш, че имаш някакъв проблем? – попита почти шепнешком.
— Защото не мога... – Тя отметна назад глава, облегна се на ръката му, погледът й се зарея някъде в тъмнината на гредите над тях. – Видях какво причини любовта на майка ми. Тя вярваше на всеки мъж, независимо дали беше добър или лош. Няма никакво значение дали жената е красива или не. Мъжете й казват онова, което иска да чуе, за да постигнат крайната си цел.
Мрак се прокрадна в думите й. Мрак, който той добре познаваше. Но той най-малко от всички имаше право да й изнася лекция на тази тема.
— Това не е любов, Моиро.
— Във всеки случай е единствената, която съм виждала. – Само лекото потропване на мидите, подредени между полските камбанки, нарушаваше напрегнатата тишина. – Защо дойде тази вечер? Не че не съм ти благодарна. Напротив. Но защо? – Други въпроси увиснаха във въздуха неизказани, но бяха съвсем ясни. Какво искаш от мен? Използваш ли ме?
Той преглътна. Игрите, които играеше с жените в миналото, сега му се струваха напразно губене на време. В последните няколко години наистина само ги беше използвал. Поглеждайки назад, се виждаше като Флет Стенли* – картонен силует, промъкващ се през живота. Иронията беше почти комична. Почти.
[* Детска книжка, написана от Джеф Брау през 1963 година. – Б. пр.]
— Когато ми затвори... – Пое си дълбоко въздух. Наистина ли щеше да се разкрие толкова?
— Ти се вбеси.
— Да – призна той. – По-скоро се притесних. Не, не беше обикновено притеснение. Ужасих се. Години наред не съм се безпокоил за никого, освен за себе си.
— Не е вярно. Ами Тали и Сойер?
— След като напуснах Котънблум, престанах да се грижа за тях. Поне не така, както би трябвало. Повтарях си, че без мен им е по-добре. Убеждавах сам себе си, че нямат нужда от мен. Но после се върнах и... – Поклати глава, не знаейки как да продължи. Като дърво, пренесено от пустинята върху плодородна почва, корените му се впиваха в земята все по-дълбоко и по-дълбоко с всеки изминал ден. Корени, които преди години сам беше отсякъл. – Мисълта, че някой може да те нарани, ме убива. – Признанието се изтръгна от гърдите му, оставяйки препускащото му сърце на показ. Името, промълвено от устните й, му подейства като балсам, ласката на нежната ръка – като превръзка. Сведе глава и зарови лице в косата й, мека и ухаеща на лято.
— Бях много уплашена тази вечер – каза тя с треперещ глас.