— Ще карам след теб, докато се прибереш, за да съм сигурен, че си в безопасност.
Стремежът към независимост се бореше с приятното усещане някой да се грижи за нея. Съвсем ново чувство. Плашещо. Дали не изглежда слаба?
— Ако Дилън прояви неблагоразумието да се изпречи на пътя ми, ще се справя с него.
Той спря на тротоара между двете коли.
— Не се съмнявам, но имай малко милост към мен. Ще се побъркам, докато се притеснявам дали си се прибрала.
След кратко колебание тя повдигна рамене и се опита да потисне надигащата се топлина в гърдите й.
— Добре тогава. Да тръгваме.
Качи се в джипа и потегли, виждайки ясно фаровете и дочувайки стъргането на скоростния лост на стария пикап зад нея. Колкото повече приближаваше къщата, толкова сетивата й се изостряха и ръцете й стискаха по-силно волана. Въпреки че не очакваше неприятности, беше истинско облекчение да види дома си празен и тъмен, без непознати коли, паркирани на улицата.
Пикапът с боботене спря зад нея. Тя се измъкна от джипа и махна с ръка.
— Виждаш ли? Няма никой.
— Ще се почувствам по-добре, ако ми позволиш да огледам и вътре.
Трябваше да настоява да си тръгне. Вместо това кимна с глава към вратата. В интерес на истината, все още не беше готова да остане сама.
Само бръмченето на климатичната инсталация нарушаваше тишината в къщата. Също като полицай във филм, Кейд провери всички стаи. Стиснала устни, за да не се разсмее, Монро се отпусна върху дивана.
Той беше едър мъж и тъмната брада му придаваше още по-внушителен вид. Нищо чудно, че Дилън приличаше на човек, който всеки момент щеше да се подмокри, когато Кейд се изправи пред него. Огледа отново кухнята и в движенията му се забелязваше някаква агресия. И все пак не би я наранил, нито нея, нито друга жена.
Внезапно я осени една идея и тя скочи от дивана във внезапен прилив на енергия. Да застане срещу човек от плът и кръв сигурно беше съвсем различно от това да блъска чували, да поваля манекени или състуденти на тренировките по бойни изкуства. В залата никога не се прекрачваха определени граници, които не важаха в тъмните алеи.
— Откри ли нещо? – подвикна с престорено нехайство.
— Не си закачила хавлията си, колекцията ти от джапанки е внушителна, а под леглото ти се въргалят няколко топки прах.
Монро се разсмя. Не можа да се въздържи:
— Не очаквах гости.
— Приятно ми е да го чуя – измърмори той и й отправи многозначителен поглед, който тя не успя да разгадае.
— Какво ще правиш във вторник следобед? – Въпросът се изтръгна неволно. Нямаше намерение да завързва разговор.
— Чакай да видя... – Мълчаливо започна да движи устни и да брои на пръсти, преди да отпусне ръка, да свие рамене и да се усмихне. – Много добре знаеш, че нямам работа.
— Предполагам, няма да искаш да ми помогнеш? Така можем да заменим един терапевтичен сеанс в центъра. – Наистина, заниманията в залата можеха да му бъдат дори по-полезни от упражненията, които правеше с него в кабинета си.
— За каква помощ става въпрос? – Ентусиазмът й очевидно не беше заразителен. Той я гледаше подозрително.
— Имам нужда от манекен, а ти си идеален за целта.
Изражението на лицето му беше безценно – някаква смесица от шок, забавление и обида. Тя избухна в смях.
— Манекен, а? – Седна толкова близо до нея, че под тежестта му тялото й се наклони към него.
— Не като позьор, а като реален, жив човек, който да заеме мястото на Бъба.
— Бъба?
— Така наричаме напълнените със слама манекени, които използваме с момичетата в залата на Тали. – Обърна се, качи крака си на дивана, после замахна с него към неговия. – Тази вечер осъзнах нещо. Тренировките ни са прекалено стерилни. Винаги срещу неодушевени предмети или други ученици. Липсва усещането за непредсказуемост.
— Нека да уточним. Искаш от мен да се преструвам, че нападам цял куп млади момичета, за да могат те да ме удрят, да ме ритат там, където най-много боли, и да ми счупят носа? – Сухият му тон охлади ентусиазма й.
— Представено по този начин, наистина не звучи особено привлекателно. – Тя издърпа стърчащ конец от ъгъла на възглавницата. – Забрави. Беше глупава идея.
Кейд пъхна пръст под брадичката и вдигна лицето й нагоре.
— Никога не е глупаво да помолиш някого за помощ. Ще го направя, но имай предвид, че слабините ми са строго забранена зона.
Монро обви ръце около врата му с момичешка радост. Когато трябваше да се отдръпне, не го направи, и простата прегръдка от благодарност се превърна в нещо съвсем различно.
Той миришеше хубаво. Не, повече от хубаво, ароматът му беше замайващ. Усети желание да го опита. Зарови лице в жилавите, гъделичкащи косъмчета на брадата му. Едната му ръка се плъзна по гръбнака и спря на тила й. Отдръпна се леко, но не я пусна. Проницателният му зелен поглед обходи лицето й. Не беше сигурна какво търси, нито какво откри в очите й. Може би същия водовъртеж от противоречиви чувства, който тя виждаше в неговите.