— Госпожа Таруотър е ненадмината в организирането на такива събития. Сигурно ще успее да събере достатъчно пари за момичетата ти.
Гнетящото я от известно време усещане, че използва семейство Таруотър, се задълбочи. Но образът на Кайла, плачеща над момчето, което беше оставило болезнен отпечатък върху бузата й, подсили решителността й.
— Наложи ми се да спасявам едно от момичетата в „Таверна Ривършак“.
Регън ахна.
— Какво стана?
Разказа й случилото се накратко. Фактът, че пропусна да спомене Кейд, предизвика известни угризения на съвестта, но все още не беше готова да обсъжда цялата гама от емоции, които той предизвикваше у нея. А може би причината беше в това, че не бе говорила за него пред никого. Навиците се пречупваха трудно. Той беше нейната тайна.
— Наистина оценявам всичко, което госпожа Таруотър върши, но мразя да се питам постоянно дали не очакват нещо да се случи между мен и Андрю. – Монро се загледа през реката към Кейд.
— Виж, наистина имаш нужда от тези пари. Иди на тъпия коктейл с идеята, че застаряващата дама го прави само от добро сърце.
— Добреее – провлече думата Монро.
Последва секунда тишина, преди двете да избухнат в смях.
— Това с нищо не те задължава към Андрю. Напротив. Няма за какво да се чувстваш виновна. Вземи парите и ги използвай добросъвестно.
Регън беше права. Не му беше обещавала нищо. Въпреки това дори близането на сладоледа не можеше да прогони киселините в стомаха й. В един момент си бе помислила да използва собствените си спестявания, но ги пазеше за майка си.
Всеки месец заделяше значителна сума за горещо препоръчаната й, но изключително скъпа програма за алкохолици. Целта беше майка й най-после да осъзнае, че има нужда от помощ. До този момент с пренебрежително махване на ръка беше изключвала вероятността честите й напивания да са знак за по-сериозен проблем.
Приятелката й нямаше представа колко зле бяха нещата с майка й. Нито който и да е друг. Многозначителните подхвърляния на Сам бяха подсилили тревогата й. Макар да не даваше никакви признаци за злоупотреба с алкохол, майка й умееше майсторски да прикрива порока си.
Тропотът на инструментите на Делмар и песента на птиците изпълваха пространството с жизнерадостно настроение. Тя вдигна бинокъла и се загледа в хората от другата страна на реката. Кейд остави валяка и вдигна бутилка вода към устата си. Тъмната брада се разпростираше към врата, червената тениска се развяваше като знаме на фона на боядисаната в жълто тухлена стена.
Обърна се към мястото, където беше застанала. Погледът му се зарея някъде над нея, после се отмести и тялото му се наклони в същата посока. Някаква невидима нишка я теглеше към него, докато седеше на ръба на старата дървена пейка. Привличането помежду им нарастваше с всеки изминал ден. Ръцете му уловиха подгъва на тениската. Нямаше да се осмели. Не и в центъра на града.
Но го направи.
— Мили боже! – измърмори тя и издиша всичкия въздух от дробовете си.
Трябваше да престане да го наблюдава през бинокъла. Това беше жалко и унизително. И още по-лошо, той можеше да я забележи. Притисна увеличителните стъкла по-плътно към очите си, без да обръща внимание на стичащия се по ръцете й разтопен сладолед.
Гърдите му бяха уникални. Не бяха неестествено напомпани, а стегнати и мускулести. Солидни. Покрити с тъмни косми, подхождащи на брадата му. Погледът му се закова в нея с предизвикателство, което отчаяно й се искаше да приеме. Господи, дали виждаше толкова добре не само през нощта, а и на такова разстояние?
— Какво виждаш? – присви очи Регън и посегна към бинокъла. След кратко боричкане Монро се предаде. Приятелката й преметна кожения ремък през врата си, отпи от айскафето и погледна през увеличителните стъкла. Миг по-късно пристъпи напред. – Боже мой, сега разбирам защо въздишаш по този мъж. Кейд Форнет е достатъчно горещ, за да вдигне накрак пожарната на Котънблум.
— Не въздишам по никого. Приписваш излишна романтика на нещата, Регън. Господи! – Близането на сладоледа внезапно се превърна в чувствено действие. Дали кожата му беше солена от потта? Въпреки наситения вкус на масло и орехи, въображението й работеше трескаво.
Регън свали бинокъла и бавно се обърна към нея.
— Романтика? Значи става въпрос за нещо много повече от обикновена похот?
Монро изсумтя, за да прикрие неволната си грешка, и близна от сладоледа.
— Просто е... нещо. – Грабна бинокъла, подразнена от многозначителното тананикане на Регън. Възползвайки се от все още висящия на врата й ремък, я дръпна силно към себе си, докато бузите им се допряха.