Тя някога беше добро момиче, а той – обикновен блатен плъх, който постоянно се забъркваше в неприятности. Дали просто не задоволяваше любопитството си към него? Или действаше, водена от някаква своя фантазия? Беше й дал ясно да разбере, че няма намерение да остане тук.
Целувката й беше откровена молба, копнееща да бъде удовлетворена. Можеше да я съблече. Да задоволи собствения си сексуален глад. Но това щеше да прекъсне нишките на доверието помежду им. Щеше да я нарани. Това го плашеше; не можеше да й го причини. Монро беше различна. Специална.
Прикри вътрешния си смут зад любезно изражение, усъвършенствано по време на многобройните преговори.
— Става. Имаш ли нещо предвид?
— Какво ще кажеш да отидем в пицарията от моята страна на реката? Доста непретенциозна. Не е необходимо да се преобличаш. – Тя нахлузи тениска върху тренировъчните си дрехи.
Последва я с пикапа си през реката, намери паркинг в една от пресечките и се удиви от възродения център на Котънблум, Мисисипи. Озова се пред входа на пицарията няколко секунди преди Монро, отвори вратата и я покани с жест да влезе. Тя се настани в първото свободно сепаре и той седна срещу нея. За вечер в средата на работната седмица заведението работеше на пълни обороти. Повече от половината маси бяха заети, няколко души чакаха поръчките си за вкъщи.
— Впечатлен съм от промените. Всичко беше доста западнало, когато заминах.
— Нещата трябва да стигнат дъното, преди да тръгнат нагоре. Регън положи много усилия, за да привлече нови инвеститори. Знам, че фестивалът е болна тема, но наистина я е грижа за този град.
— Мислех си, че стана кмет заради вниманието и престижа. Нещо като конкурс за възрастни.
От смеха й по тялото му плъзна топлина.
— Престиж? Единствената й облага е безплатното кафе в бистрото на Гленда и метален сгъваем стол на първия ред на коледните тържества. Останалото е само куп оплаквания.
Сервитьорката сложи пред тях две чаши вода с резенчета лимон и извади тефтера за поръчки. Непреодолимо вътрешно усещане го накара да изтрие ръцете си в шортите. Може би нерви? Не се беше чувствал нервен от години. Висенето от висока скала и скачането в неизвестността повишаваха адреналина. Преговорите за милион долара? Вълнуващи. Как можеше нещо толкова банално като яденето на пица да го изнерви?
Никога не се бяха хранили заедно. Нито пък бяха излизали на среща. Пълнолунните им нощи бяха тайни. Кейд си спомни нещо. Съвсем дребно, наистина, но му помогна да сe успокои.
— Все още ли обичаш пицата с всичко друго, но не и с лук?
Усмивката й превърна заливащата го топлина в сладникава сантименталност.
— Естествено. Не мога да повярвам, че го помниш.
Сервитьорката записа поръчката и изчезна. Кейд облегна лакти на масата и разбърка лимоновите резенчета в чашата с вода.
— Сойер изглежда като глупак. Да си общински съветник очевидно е също толкова стресиращо, колкото и да си кмет.
— Вероятно дори повече. Брат ти трябва да се оправя с цяла община, а проблемите там са други. Много по-сложни. Двамата с Регън свършиха страхотна работа независимо един от друг, докато не бяха въвлечени в този фестивален кошмар.
— Имам чувството, че завръщането ми само увеличи грижите му. – Той поглади с ръка брадата си и се почеса по врата.
— Какво те кара да мислиш така?
— Не знам. Сигурно защото се вкара в нещо като риалити шоу „Съпругите от Котънблум“, когато докарах пикапа на татко в гаража и се захванах да го поправям.
Погледна през прозореца. Колата не беше нищо особено. Не достатъчно стара, за да предизвика нечий колекционерски интерес, изглеждаше като развалина в сравнение с останалите автомобили от последното десетилетие, паркирани около нея.
Няколко пружини стърчаха от тапицерията, таванът в единия ъгъл висеше, а климатикът все още не работеше. Но на него му беше все едно. Сърцето му се късаше, докато го гледаше да се разпада бавно. Кейд не бе успял да спаси родителите си, но можеше да се погрижи за пикапа на баща си. Да седи зад волана му носеше утеха, каквато не бе изпитвал никога.
— На практика той не е ли като този на Сойер? Попита ли го дали не иска да ти помогне да го поправиш? – Насочи ясните си сини очи към него и се облегна на лакти.
— Аз карах пикапа и го поддържах, за да мога да работя. Така му осигурих възможността да завърши гимназия, да играе бейзбол и да отиде в колеж. Тогава нито веднъж не ми предложи помощта си. – Горчивината, която се изля направо от сърцето му, го стъписа. Отврати го. Той лично се беше погрижил да спести на брат си трудностите, с които сам се сблъскваше ежедневно. Преглътна с усилие и отново погледна през прозореца. – Не исках да кажа това.