Топлината на ръката й се предаде на неговата, пръстите им съвсем естествено се сплетоха. Докосването му донесе утеха, от каквато не подозираше, че има нужда, докато не я получи.
— Няма нищо лошо да се сърдиш на съдбата, но все пак си успял да постигнеш нещо. Измъкнал си се оттук.
Измъкнал се. Беше принуден да си тръгне. Прогонен. Нямаше нужда тя да знае.
Никога не се беше чувствал нормален. Също като Монро, не преставаше да си задава въпроса дали бе способен на истинска любов. Онази, която кара мъжа да жертва всичко, за да защити любимата жена. Опасяваше се, че бе вложил цялата си любов в брат си и сестра си. Сърцето му подскачаше в гърдите, сякаш се опитваше да общува с морзов код.
Познат мъжки силует мина по тротоара и залязващото слънце хвърли отблясъци върху косата му. Андрю Таруотър блъсна входната врата и застана точно до тяхното сепаре. Изражението на лицето му можеше да пресече прясно мляко.
— Монро? – Изрече името й почти обвинително. Тя издърпа ръката си и прекалено широката тениска се свлече от рамото й.
Кейд сви длани в юмруци. Дали не се срамуваше, че я видяха с него? А може би между нея и Таруотър имаше нещо сериозно? Или и двете? Негодуванието, породено от годините, преживени сред съжалителни погледи и завоалирани подигравки, бушуваше под пресилено любезното изражение на лицето му.
— Здрасти, Андрю. – Приятелският тон само разпали огъня.
— С баща ми работим до късно по едно дело и той ме изпрати за пица. А вие двамата какво кроите? – Зад въпроса се криеше ревниво подозрение. Дали Монро го беше доловила?
— Кейд ми помогна с тренировките тази вечер и аз реших, че една вечеря е най-малкото, с което мога да му се отблагодаря. – Отправи към Кейд една от разтапящите си усмивки.
Андрю прочисти шумно гърлото си като ядосан старец. Някой откъм щанда извика името му, но той не помръдна.
— Пицата ти е готова – подкани го Кейд.
— Чух – изръмжа в отговор. – Вълнуваш ли се от предстоящия благотворителен коктейл, Монро?
— Изключително. – Безпристрастният тон опровергаваше думите й. – Оценявам любезността на майка ти.
Челюстта му се раздвижи, когато погледна към Кейд.
— Да, аз също работя усърдно за този прием. Направих всичко възможно да осигуря присъствието на всички влиятелни хора в Котънблум.
Стори ли му се, или усмивката, която отправи към Андрю, наистина беше пресилена и хладна?
— Интересът ти към програмата за момичета в риск заслужава възхищение. Парите ще отидат за благородна кауза. Поне това мога да обещая.
Андрю взе пицата и излезе, определено по-скован, отколкото беше влязъл. Сякаш тя го беше смазала.
— Какъв е проблемът? – махна към вратата Кейд.
— Какво имаш предвид? – Тя си играеше с края на лъскавата си конска опашка.
Какво имаше предвид? Той беше човекът с проблема. Враждебността, която изпитваше към Андрю, определено будеше подозрения.
— Нищо – отвърна той над току-що сервираната ароматна и гореща пица.
Докато се хранеха заедно, напрежението, объркващо чувствата му, постепенно утихна. Нито един от двамата не спомена повече Андрю.
— Знам, че първоначално си се устроил в Мобайл. Къде отиде след това? – попита тя.
— През няколко месеца се местех в различни крайбрежни градове. С моите умения никога не срещнах затруднения да си намеря работа. Всъщност установих, че репутацията ми започва да ме изпреварва. Докато стигна до Мериленд, една автомобилна компания беше започнала да ме издирва. – Ъгълчетата на устата му се повдигнаха.
— Не се ли чувстваше самотен?
— Малко. – Омаловажаването на истината изтри самодоволната му усмивка. Първата нощ в евтиния, мръсен мотел се бе оказала по-неприятна от първото нощуване със семейството му в старата каравана. Тогава поне Сойер и Тали бяха при него. В Мобайл никой не го познаваше. Нито пък се интересуваше какво се случва с него. Шумът на неспокойния град го зашеметяваше след годините, преживени под унасящия ромон на реката. Не беше мигнал до сутринта.
— Местил си се от пристанище на пристанище? Без да се установиш някъде? – Сините й очи търсеха истината.
А тя беше сложна.
— Не можеш да си представиш какво означава да усещаш свободата, след като толкова време си носил хомот.
— И все пак си избрал Сиатъл, нали? Какво се промени?
— По онова време се намирах в Кънектикът. Хората около мен бяха работили двайсет и дори трийсет години за един богат производител на двигатели и щяха да си умрат, работейки за него.