— Но ти искаше повече. – Това беше твърдение.
— Но аз исках повече. Бях свикнал с упорития труд. Блъсках се по дванайсет, даже по шестнайсет часа на ден и разработих някои идеи, които отдавна се въртяха в главата ми. Двигателите с моите подобрения можеха да развият значително повече конски сили. И започнах да привличам вниманието на мнозина. – Усмихна й се срамежливо. – Мъжете, изглежда, смятат, че мощността на моторите има връзка с размера на мъжествеността им.
Гърленият й, дрезгав смях беше като глътка силно уиски.
— И започнаха да те търсят за различни подобрения. – Тя придружи последната дума с въздушни кавички.
— Точно така. В крайна сметка се появи един човек, който беше по-обигран от мен по онова време. Насърчи ме да подам заявка за патент и така станахме бизнес партньори. Останалото, както казват, е история.
— Защо не остана на Източното крайбрежие? Защо избра Сиатъл? Като изключим липсата на крокодили – усмихна му се тя между две хапки пица.
— Партньорът ми, Ричард, се беше установил там и го последвах.
Дъвчейки, Монро повдигна вежди:
— Не е типично за теб да тръгнеш след някого. Що за човек е този Ричард?
В началото на деловите им отношения Ричард беше по-скоро учител, отколкото партньор. Научи го на жаргона на богатите, как да се облича и как да се държи. Отнасяше се с него като към син и никога не го упрекваше за липсата на знания за неговия свят.
— Нещо повече от бизнес партньор. Смятам го за близък приятел. – Телефонът му забръмча от получено съобщение. Той погледна екрана, за да прецени дали можеше да отложи ангажимента и да остане с Монро. – Трябва да тръгвам.
— Нещо спешно?
— Само ако приемеш, че сантиментална нощна разходка с лодка из спомените със Сойер и чичо Делмар е извънредна ситуация.
— Няма да отидеш... да бракониерстваш, нали? – сниши глас тя.
Не можеше да прецени дали тя се притеснява за него, или е развълнувана от подобна перспектива. Отново се надигнаха много въпроси. Дали не търсеше у него просто някаква различна тръпка?
Наведе се към нея през масата и доближи устни до ухото й:
— С наставник като чичо Дел никога не се знае какви пакости може да извършим.
Червенина плъзна по врата и страните й. Наистина ли беше в състояние да накара цялото й тяло да гори по този начин? Представи си я гола, легнала в леглото му. Опита се да се отърси от видението, но беше прекалено късно. Сякаш възбудата му я беше нарисувала като графити в мозъка му.
Облегна се назад, но разстоянието не успокои нито плътта, нито съзнанието му.
— Сега мога да си позволя да изкупя целия супермаркет. Мога да платя и тази пица. – Извади портфейла си и хвърли на масата няколко банкноти, достатъчни не само за сметката, но и да предизвикат широка усмивка върху лицето на сервитьорката.
— Разбрахме се да черпя аз. – Монро пъхна кичур коса зад ухото си.
— Ти просто ме покани да хапнем пица и това беше достатъчно. – Измъкна се от сепарето и раздвижи крака си.
Тя се надигна и сведе поглед.
— Изглеждаш скован.
Мислите му го върнаха направо към началното училище и неволно сложи ръцете си отпред на панталона. Измина една секунда, преди да осъзнае, че говореше за коляното му, и се разсмя. Звукът отекна в ушите му.
— Коляното ми е много по-добре. Притеснява ме само когато се заседя по-дълго.
Тръгнаха по тротоара към паркинга, където колите им бяха паркирани една срещу друга.
— А как е ръката?
— Оправя се. Редовно правя упражненията, госпожице Кърби, честна дума. – Разтвори и сгъна срязаната длан. – Започва да ме боли, когато я претоваря повече, и понякога нощем се събуждам от бодежи.
— За съжаление, не мога да направя нищо повече за увредените нерви, но упражненията ще ти помогнат да възстановиш силата и издръжливостта. – Улови ръката му и започна да разтрива кожата около белега. – Има неща, които само времето може да излекува.
Погледите им се срещнаха и думите й сякаш се отнасяха за нещо повече от ръката. Буца заседна в гърлото му, сърбежът върху дланта премина в парене.
— Да, така е. Ще се видим скоро.
Обърна се и се отдалечи, неспособен да понесе и минута повече изпепеляващия й поглед. Твърде много неща напираха да се излеят от него прекалено скоро. Тътенът на стария двигател на пикапа заглуши всеки уличен шум и той изчака, докато джипът й зави зад ъгъла.
Монро вървеше през високата трева към червения дъб, издигащ се като самотен страж в полето. Голямото дърво, израсло точно по средата между къщите, където живееха като деца тя и Регън, бележеше мястото на срещите им. Монро се разкъсваше от угризения и се ругаеше енергично заради думите, които бе изрекла по-рано. Случайното споменаване на вечерята с Кейд бе повела след себе си неволно изпусната реплика за нощната разходка по реката със Сойер.