Регън предложи на приятелката си друга бутилка, но Монро поклати глава. Беше отпила само няколко глътки от своята. След като бе видяла какво прави алкохолът с майка й, тя никога не прекали. Обикновено държеше пълна с вино чаша или бутилка с бира само заради компанията.
Изтегна се на одеялото с глава върху боровите иглички. Силната миризма на смола й напомни за ваканциите и у нея се прокрадна меланхолия, която я изненада.
— Със Сойер се срещнахме край реката. – Гласът на Регън издаваше същото чувство. Легна до нея и раменете им се докоснаха.
— Не знаех – тихо каза Монро. Ръката на приятелката й се притисна към нейната.
— Трябваше да крадем своите моменти, а като се имаше предвид колко много работеше Кейд, пикапът рядко беше на разположение. Спомням си как седях на брега и чаках да чуя лодката му.
Буцата в гърлото на Монро растеше, сълзите й напираха. Тя отбелязваше на календара дните до следващото пълнолуние и с настъпването на нощта вълнението й нарастваше. Понякога чакаше в продължение на часове, докато тихото бръмчене на мотора не накараше сърцето й да забие учестено.
Ако някой изобщо беше в състояние да я разбере, това със сигурност беше Регън. Може би щеше да й помогне да предаде на изминалите години някаква перспектива. Дали не беше дошло време най-после да сподели с някого?
Регън приседна рязко и я сграбчи за коляното.
— Чу ли нещо?
Монро се подпря на лакът и се ослуша. Ниското крякане на жабите се извиси като хор. Тропот като от голямо животно я накара да седне.
— Да, наистина.
Нямаше признаци за приближаващ се човек или животно. Регън прошепна името на Неш. Отговор не последва.
Тя посочи с ръка към полето.
— Насочи се нататък. Викай, ако забележиш нещо. Аз ще мина покрай оградата на градината.
И изчезна, преди Монро да успее да възрази. Реката я зовеше като стар приятел и тя се измъкна под дърветата и пристъпи към онова, което не можеше да види, но знаеше, че е там. Реката винаги й бе вдъхвала сигурност, но в тъмнината пространството между нея и водата изглеждаше пълно с опасности.
Спря до един див и трънлив розов храст. Наситеният му аромат се сблъска с усещането за опасност, таящо се в нощния въздух, и накара дробовете й да работят още по-усърдно. От всички страни се носеха различни шумове, но когато се обърна, не видя нищо. След завръщането на Кейд у дома и скорошния й сблъсък със Сам Ландри спомените бяха опънали нервите й малко повече и всяка вечер се промъкваха в сънищата й.
Наблизо изпука клонка. Монро се обърна рязко, без да е сигурна от коя страна дойде шумът. Тъмна фигура се изправи в края на гората. Тя побягна.
Червеният дъб, под който се срещаха с Регън, се очерта като тромава сянка в тъмнината. Сърцето й препускаше бясно, тежкото дишане отекваше в ушите й. Сетивата я предадоха, насочвайки се навътре. Не можеше да прецени дали фигурата я преследва, или не.
Щом се озова под клоните на огромното дърво, забави ход и погледна през рамо, без да вижда нищо. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, облегна се на ствола и притисна длани към очите си.
Защо беше побягнала? Сега, когато вече бе на безопасно разстояние, здравият разум бавно се завръщаше. Нямаше как Сам Ландри да знае, че е дошла тук. Без съмнение беше Неш и сигурно я мислеше за луда. Адреналинът намаля, оставяйки коленете й разтреперени и отмалели. Не беше по-смела, отколкото беше и на тринайсет години.
Нечии пръсти се обвиха около ръката й малко над лакътя. Кракът й инстинктивно се вдигна и тя използва тежестта на мъжа срещу нея – със сигурност голямата длан беше на мъж – да го събори на земята. Но вместо да се освободи от хватката, той я повлече надолу със себе си.
— Предавам се.
Кейд. Черната му бейзболна шапка беше килната към тила, блажна боя покриваше кожата над брадата му.
— О, господи, само не ми казвай, че Регън е била права!
— Права за какво? – Във въпроса му се прокрадна престорена невинност.
— Какво търсиш тук?
— А ти защо избяга от мен? Не чу ли, че те виках?
Не, не го беше чула, почти обезумяла от паника.
— Не... Аз не те познах. Мразя да се страхувам. – Признанието се изтръгна от онази част от нея, която не бе разкривала от години. Откакто той беше заминал.
— Понякога страхът е защитен механизъм, който може да спаси живота ти, а бягството е най-разумното нещо, което можеш да направиш. – Гласът му подсказваше, че е извлякъл тази истина от собствения си опит.