Притисна устните си към нейните. Целувка, пълна с копнеж, съжаление и разбиране. После се претърколи и легна по гръб до нея. Кръглата луна надничаше през танцуващите листа. Нощните звуци изпълниха надвисналата тишина.
Не можеше да прецени колко време бяха лежали рамо до рамо. Тя наруши мълчанието с дрезгав глас:
— Съжалявам, че те насилвам да правиш нещо, което не искаш.
Извинението прозвуча заучено, сковано и крайно нелепо. Нима не беше отвръщал на целувките, не беше ли усетила болезнената му възбуда? Той се подпря на лакът. Лунната светлина се разля върху половината от лицето й, осветявайки едното око и оставяйки другото в сянка. Това беше Монро – светлина и мрак. Мила и безпощадна. Сдържана и необуздана.
— Уверявам ви, госпожице Кърби, че не се възползвате от мен. – Измъкна няколко борови иглички и сухи листа от косата й. – Колкото и да обичам да се разхождам покрай реката с вас по пълнолуние, предпочитам да продължим с останалото на някое не толкова бодливо място с по-малко буболечки.
Треперещата й усмивка й придаде детински невинен вид. Само че тя вече не беше невинна. Не беше някогашното малко момиченце. Беше жена. Загадъчна жена, която познаваше, но не съвсем.
Улови наранената му ръка и допря устни до белега. Тръпките стигнаха чак до рамото му. Жестът му подейства като хвърлена в гърдите му граната, чиято ударна вълна преобърна всичко в него.
— Монро! – разнесе се в далечината гласът на Регън.
— Трябва да се връщам – измърмори върху дланта му тя.
Кейд се надяваше, че нес бе прехвърлил собственото си разочарование върху нейните думи. Наблюдаваше я, докато сe изправяше и изтърсваше с ръка прилепналия черен клин, при което наоколо се разлетяха борови иглички и дребни бучки пръст.
Той също стана и усети пулсираща болка в коляното. Продължителното тичане да я улови беше напрегнало сухожилията му, които едва бяха започнали да се възстановяват.
— Аз пък ще се спусна обратно към реката.
Регън отново извика, този път по-настойчиво. Монро сви ръце пред устата си като фуния и се провикна:
— Всичко е наред! Идвам! – Тя се взря в дърветата на брега, където се намираше най-богатият квартал на Котънблум, Мисисипи, и отново обърна поглед към него: – Чакай. Всъщност да не би Регън да е права? Наистина ли се опитвате да унищожите доматите в градината на майка й?
— Дойдох само да се поразходя – отвърна той възможно най-небрежно. Бе изпуснал двата заека, за които отговаряше в изпълнение на задачата, но щом я бе видял толкова уплашена, приоритетите му се пренаредиха.
Приятелката й я повика за трети път и Кейд вече си представяше гнева й. Монро се отдръпна от него.
— Регън смяташе да предложи на Сойер маслинена клонка.
— Мисля, че той би я подпалил.
Усмивката й проблесна, преди да се обърне и да се втурне към боровата горичка. Луната осветяваше русата й коса и превърна краткия й пробег през поляната в сцена от приказка.
Той изчака, докато изчезна от погледа му, преди не толкова магическото му куцукане да го отведе обратно към плоскодънната лодка на Делмар. Когато най-после се спусна до брега, чичо му и брат му спореха с приглушени гласове.
Сойер се изправи и лодката се залюля в плитката вода.
— Къде беше?
— Бях зает – кратко отвърна Кейд и нагази с гумените ботуши в тинята. Отпусна се върху седалката в предната част и започна да разтрива коляното си.
— Добре ли си? – попита брат му.
Делмар включи мотора и насочи лодката към средата на реката. Лекото течение ги върна у дома по-бързо, отколкото бяха дошли.
— Веднага щом се приберем, ще си отворя една ледена бира. Е, какво стана? Да не би Регън да те хвана? – обърна се Кейд към Сойер.
— Със зайците в ръка. Тя изскочи от един храст с проклетата си жилетка и официални обувки и се разкрещя така, сякаш църквата гори. Животинките се подплашиха, очевидно очаквайки да ги удуши с голи ръце. И сигурно щеше да го направи, ако не се страхуваше за маникюра си.
— А ти?
— Пуснах проклетите зайци и побягнах. Тя ми се нахвърли като побесняла маймуна. Трябваше да я прикова на земята, за да я успокоя.
— Изглеждаш ми съвсем добре. Как успя да избягаш?
— Просто престана да се опитва да ме осакати. – Гласът на Сойер стана неясен и далечен.
След неловко мълчание, в което стана ясно, че няма намерение да разкрива повече подробности, Кейд погледна през рамо към Делмар:
— А ти, чичо?
— Сойер и Регън вдигаха такава врява, че успях да стигна до самата ограда на малката градина и да хвърля зайците през нея. Старият Неш Хоторн седеше там и пиеше бира.