Кейд я оглеждаше изпод спуснатите си ресници.
— Смяташ ли, че съм постъпил егоистично?
Без да откъсва очи от него, преглътна бавно глътка бира, преди да тропне демонстративно бутилката върху масата.
— В какъв смисъл?
Фактът, че не започна с „няма начин“ или „не, разбира се“, беше красноречив отговор.
— Ти трябваше да отидеш в Луизианския университет.
Цялото й внимание се съсредоточи върху етикета на бутилката.
— Аз не съм Сойер. Оценките ми не бяха достатъчни високи.
— Можеше да спечелиш стипендия. Ако не в Луизианския университет, в някой не толкова реномиран.
Тали беше висока, пъргава и бърза. Постигна няколко рекорда в училищните маратони в дванайсети клас, но винаги отклоняваше предложенията му да кандидатства за спортна стипендия.
— Може би, но щях да закъсам с ученето. Слава богу, че изобщо успях да завърша гимназията.
— Какви ги приказваш? Та ти си математически гений.
— Само толкова. Учителката ми по английски ми пишеше три по милост. Трябваше да ме изхвърлят и изобщо да не ми дават диплома. Психология, история... едва успявах да избутам предметите, които изискват четене. Мога ли да ти призная нещо, без да се ядосваш?
Искаше му се да й откаже. Монро вече беше изцедила предполагаемите истини от спомените му, а сега имаше чувството, че Тали ще ги разбие.
— Разбира се.
— Поставиха ми диагноза дислексия още първата година в гимназията.
Той се надигна от стола и пликът с лед падна на пода.
— А аз защо не знам? От училището са били длъжни да...
— Направиха точно каквото трябва. Просто подправях подписа ти върху всичко. Очевидно моята е в лека или умерена форма, затова е останала недиагностицирана толкова дълго. – Тя въздъхна тежко. – А аз години наред си мислех, че съм глупава.
Кейд се насили да седне, защото отново усети пулсиращата болка в коляното. Но онова, което му се искаше да направи в действителност, беше да крачи гневно, да крещи и да пребие всеки, накарал я дори за момент да се почувства непълноценна. Но това вече не беше неговата роля.
— Кой каза, че си глупава?
— Не беше нужно да ми го казват. Гледах как ти и Сойер четете книгите на един дъх, докато на мен ми трябваше най-малко час, за да прехвърля няколко страници. Беше по-лесно да не харесвам четенето и да потърся нещо друго.
— Спорта.
— Фитнесът с чудесно нещо. Не съм идиот, когато става въпрос за бизнес планове и пари.
— Ти въобще не си идиот. Господи, Тали, бихме могли да потърсим помощ. Непрекъснато попадам на реклами за такива услуги.
Тя поклати глава и започна да чопли етикета на запотената бира.
И аз поразпитах. Не можехме да си го позволим. Не и без да се наложи да работиш още по-упорито, а аз нямах право да искам това от теб. Ти заслужаваше да имаш свой живот, извън грижите за мен и Сойер. – Великодушието, с което изрече думите, го накара да изпита едновременно страх и угризение.
— Без значение какво правя или колко съм далече, когато възникне някакъв проблем или имаш нужда от нещо, винаги можеш да разчиташ на мен.
Тали се наведе напред и го прегърна с една ръка.
— Знам. Но ние със Сойер се справяме чудесно. Не искаме да идваш в града, за да оправяш проблемите ни. Позволи ни да ти помогнем и просто... бъди наш брат.
Той отвори уста и веднага я затвори. Не знаейки как да реагира, той й се извини, без да е сигурен за какво точно. Защото беше заминал? Защото се беше върнал? Заради недостатъчните усилия?
— Съжалявам.
— Недей, няма защо. Реши ли вече колко ще останеш в Котънблум?
Тя впери зелените си очи в него. Беше като да наблюдава себе си в огледало.
— Още известно време. – Същият отговор, който беше дал на Сойер. За пореден път заминаването, планирано за края на месеца, се отложи за неопределено време.
Разговорът замря и тя се надигна да изхвърли бутилките в кошчето за боклук.
— Аз също искам да ти кажа нещо. – Очевидно гласът му отразяваше вътрешния му смут, защото тя побърза да седне обратно и се наклони към него.
— Какво?
— Не напуснах Котънблум по свое желание. – Ставаше му все по-трудно и по-тежко да изрича думите. – Заминах, защото шериф Томасън ме хвана да крада.
— Какво си откраднал? – равно попита тя.
— Мотор за лодка от господин Уилтшиър. Нашият пак се беше развалил, а на мен ми бе омръзнало да се занимавам с него. Трябваше да го сваля и да го поправя, но тогава видях цял ред с негови лодки и... направо полудях, най-вероятно от завист. За какво му са на човек толкова много?