По дяволите тоя Ричард с неговите телепатични способности!
— Да, но...
— Ще го опаковам заедно с другите дрехи. Още нещо?
Ако признанието, че удължава престоя си заради жена, не беше достатъчно унизително, следващата му молба можеше да предизвика още повече подозрения.
— Отегчен съм. А и Сойер има доста прилична работилница. Искам да ми изпратиш последния проект.
Този път мълчанието беше по-тежко и в гласа на Ричард нямаше закачка:
— Какво става, Кейд? Мислех, че това е по-скоро почивка, а не преместване.
— Нито едното, нито другото. Става въпрос за рехабилитация. Отегчен съм до смърт и имам нужда да се занимавам с нещо. Точно ти ме накара да се заема с този проект, преди да тръгна към Ел Капитан, така че трябва да си доволен.
— Сигурен ли си, че ще се върнеш в Сиатъл до края на лятото? – Ричард не изглеждаше въодушевен, в гласа му се усещаше притеснение.
— Поне такива са плановете ми. – Уверенията му щяха да бъдат много по-убедителни, ако съмненията не се прокрадваха в думите му. – Бих бил истински идиот, ако съсипя всичко, което градихме заедно толкова години.
— Така е – съгласи се Ричард с предупредителна нотка в гласа и отново разклати леда в чашата си.
— Ще се погрижиш ли да ми изпратиш дрехите и проекта?
— Още утре сутринта.
— Благодаря ти, Ричард.
— Да, да. Пази се от алигатори.
Връзката прекъсна.
Кейд допря телефона до брадата си, обзет от безпокойство. Макар да не можеше да се каже, че беше излъгал, партньорът му не бе толкова сърдечен както обикновено. Не ставаше въпрос за доверие. Ричард многократни беше доказал лоялността си във времето. Беше негов наставник в един суров свят.
Когато знаците, бележещи границите на Котънблум, се изгубиха в далечината, той реши, че оставя зад гърба си и тесногръдите, дълбоко вкоренени нагласи на града. Но подобно на калта, полепнала върху ботушите му, те го следваха навсякъде. Дори в Сиатъл.
Същите социално-икономически бариери, които го отделяха от останалите в Котънблум, застрашаваха и успеха му в Сиатъл. Всъщност бяха дори по-коварни и по-опасни, защото вместо ясната разделителна линия на реката, бариерите там бяха подвижни, спъваха го и непрекъснато го изненадваха.
Едва когато се беше научил да действа непочтено, всички прегради се сринаха и вече не препречваха пътя му към целта. И започна да играе жестока, безмилостна игра, която можеше да накара дори безскрупулен банкер да ахне.
И успя. Имаше пари. Висшето общество охотно разтвори обятията си за него, сякаш беше роден там. Но нещо все още му липсваше и все по-често се питаше дали всичко научено до момента не беше абсолютно излишно в търсенето на ключа към щастието.
Струваше му се, че той се крие в сърцата на хората, които обичаше. Неговата забавна, буйна сестра, злопаметният му и изключително умен брат и безгрижният му, безотговорен чичо. И Монро. Изглежда, твърде много неща зависеха от нея. Страх замени терзаещото го безпокойство. Добре пазената му независимост се рушеше, също както реката бавно, но сигурно променяше бреговете си.
Дълго седя сам, изгубил предишната си решителност. Когато накрая отиде да си легне, отвори прозореца и остави прохладния, напоен с дъх на глина нощен бриз откъм реката да възкреси спомените в сънищата му.
Нервността караше Монро да се чувства малко нестабилна на високите си токове. На следващия ден краката й щяха да я мразят, но точно сега няколкото допълнителни сантиметра й вдъхваха успокояваща самоувереност.
Беше се върнала да пробва предизвикателната коктейлна рокля от витрината на магазина и щом се погледна в огледалото, направи наум няколко изчисления, за да оправдае покупката.
Очите на Андрю светнаха, когато я посрещна на вратата на дома на родителите му, но тя не я беше купила, за да го впечатли. Беше се взирала в отражението си, питайки се какво ли би казал Кейд, който дори нямаше да присъства на партито. Още един предупредителен сигнал, че той владееше съзнанието й.
Госпожа Таруотър, облечена в дълга, обшита с пайети и мъниста рокля в златножълто, я приветства с целувка, която почти не докосна бузата й. Тя се суетеше около доставчиците на храна, докато съпругът й стоеше до полицата на камината с чаша уиски в ръка и вид на човек, който би предпочел да се готви за чернодробна трансплантация, отколкото за поредния благотворителен коктейл.
— Натоварен съм с обслужването на бара. Нали нямаш нищо против да те оставя сама за малко? – Собственическото, покровителствено поведение на Андрю я дразнеше и тя го удостои със скована усмивка на стиснатите си устни, усвоена през десетките часове, прекарани на подобни мероприятия.