Очите й се разшириха, ръката застина неподвижно. Той беше не по-малко изненадан от нея да чуе тези думи от собствената си уста. Беше сложил всичките си карти на масата, вместо да запази козовете.
— Вероятно беше заради ситуацията.
— И каква беше тя?
— Сещаш се – тъмнината, опасността.
Мисълта, че друг мъж можеше да лежи по гръб, докато Монро го целуваше и го докарваше до лудост, накара Кейд да изскърца със зъби.
— Значи би целувала и Андрю Гъзуотър по същия начин?
— Това е най-детинският прякор, който съм чувала някога – прошепна тя и избухна в смях.
Наистина беше детинско. Старото прозвище изскочи от съзнанието и просто излетя от устата му. Отдавна беше научил, че с хора като Андрю Таруотър трябваше да се бори с думи, а не с юмруци. Обикновено използваше по-фина тактика, но този мъж предизвикваше у него някакво ожесточение.
— Ти се засмя – отбеляза той с леко засрамен, отбранителен тон.
— Е, никога не съм претендирала, че имам интелектуално чувство за хумор – намигна му Монро.
Чувствата, въртящи се в стомаха му като в центрофуга, бяха объркани и непознати. Пое си дълбоко въздух и огледа стаята.
Андрю държеше реч, заобиколен от половината членове на Младежката лига. Регън Ловел стоеше до високия от пода до тавана прозорец и се взираше в тъмнината, потънала в свой собствен свят. Уловил чашата си с две ръце и с измъчено изражение, господин Таруотър беше приклещен между проповедник от „Христовата църква“ и съпругата му, очевидно тръгнали на лов за поредното дарение.
Кейд разпозна някои от местните хора, у които единствената промяна бяха посивелите коси и наедрелите тела. Повечето не помнеше по имена, въпреки че му се струваха познати. Времето беше преминало през Котънблум като армията на Шърман*.
[*Уилям Тикъмса Шърман (1820-1891) – американски военачалник, участник в Мексиканската война (1846-1848) и командващ армия в Гражданската война на Америка (1861-1865) на страната на Севера. – Б. пр.]
— И всички тия хора тук ще напишат чек за твоята програма?
— Предполагам. Честно казано, ще бъда благодарна на всичко. Мога да уча момичетата да се защитават, но ти сам видя какво стана с Кайла. Все още не отговаря на съобщенията ми. Притеснявам се да не се е случило нещо още по-лошо.
— По-лошо?
— Изнасилванията по време на среща не са рядкост. Често момичетата обвиняват себе си. Не споделят с никого. Смятат, че само защото тези негодници са техни гаджета – направи кавички във въздуха, – случилото се е в реда на нещата.
— Така ли беше по времето, когато растяхме?
— Не си ли спомняш? – Погледна го с лека усмивка. – Знаеш ли, винаги съм се чудела дали тогава си имаше приятелка, но ме беше срам да те попитам.
— Бях прекалено зает с работа и нямах излишни пари, за да заведа някое момиче на прилично място. Пък и не бях привлекателен за тях. Само най-отчаяните ученички можеха да проявят интерес към отпаднал от училище неудачник, който издържа две деца.
Не спомена болката, която беше изпитал вечерта, когато бе абитуриентският бал на неговия клас. Тръгваше си от тежка втора смяна, когато момичетата с пайети и къдрици и момчетата в смокинги и разноцветни жилетки влязоха в любимото им заведение. Енергията им проникваше през стъклото на прозореца на денонощния ресторант, а Кейд седеше в стария пикап с включен двигател и местеше поглед от бившите си съученици към черните си нокти и грубите си ръце. После се прибра и пропусна вечерята.
Тонът й все още бе ведър, но прозвуча някак насила:
— Впрочем и аз не излизах много по срещи.
Въпреки че личният живот беше забранена тема по време на срещите им по пълнолуние, понякога тя споменаваше за едно или друго момче, които искали да излизат с нея. В началото желаеше единствено да я предпази, познавайки момчетата на тази възраст, но постепенно чувствата му ставаха по-объркани и по-сложни. Накрая престана да я пита дали си има приятел, защото представата, че може да е с друг, го довеждаше до лудост.
— Ти с кого отиде на абитуриентския си бал? – Ако му кажеше, че е била с Таруотър, щеше да има нужда от нещо по-силно от шампанско.
Устните й се изкривиха в гримаса.
— Регън се уреди с любовна среща. Тъй като нямаше кой да придружи Сойер, отидохме заедно. Пък и не исках да прекарам вечерта с никого от моето училище.
— Ами ако те бях поканил аз? – Защо, по дяволите, каза това?
Тя си пое шумно въздух.
— Не допусках, че можеш да погледнеш на мен по такъв начин.
— И си била права. Въпросът беше хипотетичен. – Прочисти гърлото си и отстъпи крачка назад, внезапно почувствал необходимост да се отдръпне от нея. – Надявам се, че ще използваш добросъвестно дарението ми.