Единствено с цел да заглади ситуацията тя се усмихна.
— Разбира се. Ще се върна след секунда, Кейд.
Той кимна с брадичка към колоната.
— Добре. Както кажеш. – Колкото и близо да бяха застанали един до друг, сянка на отчуждение втвърди гласа и изражението му.
Монро последва Андрю през една от страничните врати към градината. Хладният въздух й подейства като балсам след задуха в големия салон. Спряха на границата, където окосената морава отстъпваше пред полето. Реката беше някъде в далечината и това донякъде успокояваше опънатите й нерви. Ако се случеше най-лошото, можеше да избяга в нощта и да потърси спасението, което бе намерила с Кейд в познатите места на брега.
— Е, какво искаш да обсъдим? – попита тя.
Андрю сe приближи, сложи ръце на кръста и разхлабената му връзка се изкриви. Тя усети миризмата на алкохол и безпокойството й нарасна.
— Какво си мислиш, че правиш?
Пред нея винаги се бе представял като весел и добронамерен, но сега й стана ясно, че беше усвоил маниерите на баща си в съдебната зала.
— Не съм сигурна, че разбирам за какво говориш.
— Майка ми направи всичко това... – Той посочи с ръка към къщата. – ...само защото аз я помолих. Тя се интересува от онези момичета точно толкова, колкото и аз. А ти ме правиш за смях пред всички с тоя блатен плъх.
Гневът лумна в нея като пожар:
— Кажи на майка ти да скъса чековете и да върне всички дарения. Не съм ви молила за услуга.
— Ами ние двамата? – Той сложи ръце върху раменете й и пръстите му се раздвижиха в подобие на ласка.
Монро инстинктивно се освободи с рязко движение, за да предотврати евентуална атака.
— Няма никакво ние отвъд приятелството. Никога не е имало и няма да има.
Обида и гняв хвърлиха сянка върху безупречния му вид на модел. Тя отстъпи назад в същия миг, в който Андрю направи крачка към нея.
Лунната светлина трептеше над окъпаната в роса, подрязана градина. Красотата и магията на нощния въздух оказаха своето въздействие върху Кейд, но вероятно не по начина, който бе предвиждал градинарят. Това беше сцена за любовни срещи, а някъде в сенките бяха Андрю и Монро. Ако ги свареше да се прегръщат или... нещо по-лошо, веднага щеше да се отправи към най-близкото летище.
Гласовете се носеха от най-отдалечения ъгъл, където жив плет скриваше бликащия фонтан. Той се приближи с ловкостта на ловец. Безсилието внасяше несигурност в мъжкия глас.
— Ние сме родени един за друг. Всички го казват.
— Съжалявам, но не изпитвам такива чувства към теб. Нищо не мога да направя. – В тона на Монро се долавяше много повече съчувствие, отколкото Андрю заслужаваше.
— Ти не ми даде никакъв шанс да те заведа някъде. Имам възможност да резервирам маса в местния клуб по всяко време. Канят ме на всички социални събития в Котънблум. Той не може да се сравнява с мен. – Объркването на Таруотър бързо се трансформира в решителност и по гръбнака на Кейд плъзнаха предупредителни тръпки. Всеки мъж, решен да се докаже пред жена, в повечето случаи прави глупости. Това започваше още на спортната площадка в началното училище и продължаваше до сетния му дъх. – Нека ти покажа колко добре може да ни бъде заедно.
Кейд пристъпи иззад храстите. Андрю стискаше ръцете й над лактите и протягаше глава напред като костенурка от черупката. Монро се изви назад в опит да го избегне.
— Махни си ръцете от нея!
И понеже Андрю не се подчини веднага, направи две широки крачки и го блъсна в рамото. Той залитна и я пусна, за да запази равновесие. Кейд се изправи пред нея.
Андрю изкриви презрително долната си устна.
— Винаги си бил жалък, малък блатен плъх. Спомняш ли си как чистеше след мен?
— Да. Винаги си бил истинско нищожество.
— Вече не сме в гимназията, Форнет. О, да, забравих, че така и не я завърши! – Възвърнал усмивката си, той насочи вниманието си към Монро. – Наистина ли предпочиташ този... – Щракна с пръсти към Кейд. – Пред мен?
Кейд стисна ръце в юмруци, нервните окончания около раната на дланта му изтръпнаха. Още една дума и щеше да избие няколко от перфектните зъби на Андрю.
Тя улови стегнатия бицепс на Кейд и го стисна успокоително.
— Да, предпочитам го.
Негодуванието и горчивината, трупани през цялата вечер, изчезнаха с една тежка, дълбока въздишка. Андрю вече нямаше значение. Кейд насочи цялото си внимание към нея.
Копнееше да види мекия блясък в сините й очи. Но вместо това видя върху лицето й изражение на строг учител.
— Вие двамата сте достойни един за друг – изсумтя Андрю, докато минаваше, препъвайки се, покрай тях. Нито Кейд, нито Монро му спестиха презрителния си поглед.