— Наистина ли го мислиш? – попита той.
— Разбира се. Винаги казвам това, което мисля. – Гласът й трепереше от раздразнение.
Тя не желаеше Андрю Таруотър. Искаше да бъде с Кейд и танцът беше начин да обяви избора си. Никога не бе изпитвал чувството, което кипеше в него и дори не можеше да го назове. Сякаш се беше изкачил на най-високата отвесна скала и бе застанал на ръба на най-главозамайващата бездна в света.
Той се засмя. Монро го удари с юмрук по рамото. Неочакваното движение го накара да отстъпи крачка назад.
— Какво, по дяволите, направи, Кейд? Изобщо не ми помогна.
— Ти не го искаш.
— Не. Но можех да се справя дипломатично със ситуацията и милион процента по-зряло от теб. Не се опита да ме насили. А и да го беше направил, за пет секунди щях да го превърна в стенещо кълбо.
— Мислех, че помагам. – Той завъртя рамото си, за да уталожи паренето на мястото, където го беше ударила.
— Какво в Андрю те влудява толкова?
Андрю, Монро, градът като цяло го бяха превърнали отново в човека, когото смяташе, че е оставил завинаги в миналото. Някой, твърдо решен да покаже на всички своето място, да докаже, че заслужава жена като нея. Но най-безумното от всичко беше, че се чувстваше по-жив, отколкото през изминалите години.
Вероятно подсъзнателно знаеше, че завръщането му ще предизвика подобен разлом, но не беше подготвен за това, че причината за земетресението щеше да е Монро.
— Ти ме желаеш и вече всички го знаят. – Не можеше да престане да се усмихва.
— Не е изключено да преосмисля избора си. – Гласът й премина от раздразнение до закачка и устните й се изкривиха в съзаклятническа усмивка.
Кейд нямаше представа какъв щеше да е следващият му ход. Да я преметне през рамо и да хукне към най-близкото легло само щеше да затвърди репутацията му на неандерталец.
Те впериха поглед един в друг, влизайки в негласно състезание, само дето вместо да спазва правилата от детската площадка, той обходи с поглед тялото й от горе до долу, без да мигне.
Бризът развяваше полата около краката й, давайки му възможност да се наслади на загорелите, стройни бедра, а луната осветяваше голата кожа от шията до гърдите й като самолетна писта. Тя посрещна невъзмутимо откровено сексуалното предизвикателство и дори пристъпи крачка напред. Въздухът между тях се наелектризира, нещо, което вече им беше познато.
Монро подскочи като ужилена. Отвори с изщракване малката чанта и извади телефона си. Светлината на дисплея освети намръщеното й изражение, очите й се присвиха тревожно. Кейд веднага застана нащрек.
— Нещо не е наред?
— Нищо. Вероятно нищо сериозно, но трябва да вървя. – Гласът й заглъхна, издавайки безумната й тревога. – Ще се видим по-късно. Става ли?
Извърна се толкова рязко, че полата й се завъртя около глезените, и се затича като Пепеляшка към къщата. В далечината проблесна мълния и Кейд погледна на запад. Облаци затулиха звездите, превръщайки ги в малки светли точици. Сега, след като Монро си беше тръгнала, можеше да им съчувства.
Вместо да се сбогува и да излезе през главния изход, той използва една от страничните врати на градината. Нямаше да липсва на никого. Стоповете на джипа на Монро проблеснаха в далечината. Беше напуснала партито набързо. Нямаше да навреди, ако я последва, за да се увери, че е в безопасност, нали?
Ръцете на Монро трепереха върху волана. Съобщението от майка й беше почти неразгадаемо. Също толкова объркано, колкото и неясният телефонен разговор. Паркира зад старото й БМВ на алеята пред къщата, в която беше преминало детството й. Бронята беше вдлъбната в единия ъгъл, по страничната броня пълзеше ръжда. Някога символ на социален статус, сега бе символ на разрухата.
Измъкна се от джипа, чувствайки се прекалено натруфена и съвсем неподготвена за онова, което я очакваше. След случилото се със Сам приемаше всяко обаждане от майка си с пагубен страх. Шокът и разочарованието не намаляваха с времето.
Докато се взираше във входната врата и събираше целия си кураж, установи, че от години не се беше чувствала толкова самотна. Резервният ключ стоеше под саксия с изсъхнали от слънцето розови петунии. Отключи вратата и го върна на мястото му. Изрита високите си обувки и завъртя ключалката по навик.
— Майко? – Гласът й отекна по младежки колеблив.
Всяка стъпка навътре в къщата я връщаше назад във времето към неспокойното й детство. Някои спомени бяха приятни. Като седмиците, преди да се появи новият любовник и да започне нова серия шумни гуляи; периодите, в които цялото внимание на майка й беше насочено към Монро. На връщане от училище я посрещаше аромат на прясно изпечени бисквити, после двете гледаха филми и редяха трудни пъзели.