Но повечето бяха свързани със страх и самота. Върволицата мъже в живота на майка й минаваше и през нейния. Свестните не се задържаха дълго. Оставаха такива като Сам, които се възползваха от влечението й към алкохола и драмата.
— Майко?
— Горе съм. – Гласът й беше слаб и треперещ. Монро изкачи стълбите по две наведнъж. В банята светеше. Като във филм на ужасите приближи на пръсти, докато инстинктът й я подтикваше да се обърне и да избяга от чудовището.
Само дето майка й се беше превърнала от чудовище в жалко създание. Седеше до тоалетната с вдигната до средата на бедрата тясна пола и разпиляна около бледото лице тъмноруса коса.
Монро пусна водата, за да отмие повръщаното, и я изправи с усилие. Отнасяйки се с нея като с дете, изтри размазаната спирала и й помогна да си измие зъбите. После я отведе в спалнята и смъкна дрехите и бельото й. Намери някаква тениска в едно от чекмеджетата, пъхна ръцете й в ръкавите и я сложи да си легне.
Тъй като никога нямаше да се омъжи повторно, най-вече от инат, майка й поддържаше начина си на живот с издръжката, която бащата на Монро изпращаше всеки месец. Но определената от съда сума се изплащаше, докато тя навърши двайсет години. Лишена от сигурния си доход, накрая майка й беше принудена да си потърси работа. Без образование и каквито и да било умения започна като секретар-рецепционист в един лекарски кабинет благодарение на връзките на Монро. Въпреки че заплатата не беше голяма, изглеждаше доволна. И Монро си помисли, че най-после е улегнала.
Тя седна на ръба на леглото и отметна косата от лицето на майка си. Поне този път Сам Ландри не беше замесен.
— С кого беше тази вечер?
— С приятели.
— Къде?
— В „Корнър Покет“. Срещнах един мъж. Изглеждаше ми приятен. Хубав. Млад. Постоянно ми поръчваше пиене.
Монро затвори очи и стисна отпуснатите в скута си ръце в юмруци. Барът беше младо копие на „Таверна Ривършак“, но от страната на Мисисипи. Посетителите бяха предимно хлапета от колежа и млади професионалисти. Привличаха ги предимно билярдните маси и промоциите на напитки. Алкохолик в бар рядко се въздържа.
— Знаеш, че не трябва да се мотаеш в „Корнър Покет“.
— Покани ме едно момиче от службата. Не исках да бъда груба.
— Иска ми се да беше дошла с мен на благотворителния коктейл – измърмори по-скоро на себе си Монро.
След кратко мълчание майка й попита:
— И защо да го правя?
— Защото си алкохоличка.
— Не, не. Не съм толкова зле. Ще се оправя...
Когато най-после заспа, Монро обърна главата й настрани, в случай че започне отново да повръща. Осветлението в коридора задълбочаваше бръчките на челото и линиите около очите й. Бе започнала да се образува двойна брадичка, някога стегнатата плът се отпускаше с времето. Кога щеше да порасне? И да признае, че се нуждае от помощ? Не можеше принудително да я включи в оздравителна програма. Това трябваше да стане с нейно съгласие.
Изтощена психически, а също и физически, Монро тръгна към детската си стая в другия край на къщата. Спря, за да проследи с крак дългите драскотини по дървения под. Ритуал, който извършваше всеки път, преди да влезе. Нещо като възпоменание, също като причастието в църквата.
Гръм разтърси стъклата на прозорците. Приближаващата буря съответстваше на настроението й, затова вдигна подвижното крило. Момичешките розови пердета се развяха на всички страни. Вятърът връхлетя на пориви и се завъртя из стаята като разузнаващо животно. Течението измъкна едната завеса навън и я развя като знаме, докато другата се увиваше около краката й в опитите си да се измъкне.
Пое си дълбоко въздух. Влажността и атмосферното налягане се бяха покачили през изминалия час и небосводът изглеждаше готов да се пропука. Бурята идваше от запад и носеше свеж мирис. Нищо общо с ураганите, проправящи си път откъм залива, дъжда със солен вкус и образуващия торнадо вятър.
Наведе се още малко през прозореца и остави студения порив да я разхлади. Дъждовна капка капна на врата й и се стече надолу към гърдите. Ако роклята не беше толкова скъпа, щеше да изтича навън като хлапачка, за да приветства бурята.
Мълния разсече небето и освети тъмна фигура под прозореца. Ръцете й стиснаха по-силно перваза.
— Това е частна собственост. Махайте се, преди да съм взела оръжието!
Вятърът отнесе думите й и нямаше как да е сигурна дали непознатият изобщо я беше чул.
Силуетът се приближи.
— Аз съм. – Дълбокият глас и лекото накуцване издадоха Кейд.