Беше все още със скъпата риза и панталона, наметнал сакото върху раменете си. Официалният костюм смекчаваше вродената му агресивност, но всяка част от облеклото му по някакъв начин разкриваше истинската му същност. Беше мрачен и малко опасен, но това й харесваше.
Мили боже, този мъж сякаш изпробваше някакво хипнотично заклинание върху нея всеки път, когато се озоваваха на няколко крачки разстояние. Погледът му, плъзгащ се нагоре-надолу по тялото й, едва не я беше изпепелил в градината.
— Какво правиш тук? – Тя се надвеси още по-ниско от прозореца и дъждовните капки образуваха хладна пътека по гърба й.
Кейд изтри мокрото си лице.
— Входната врата е затворена, а ти не отговори на почукването ми. Исках да се уверя, че си добре.
Блесна мълния и освети бързо движещите се облаци.
— Вече не съм дете. Не е необходимо да ме изпращаш до вкъщи и да ме проверяваш непрекъснато. Както не трябваше да се намесваш между мен и Андрю тази вечер.
Той разроши косата си с ръка и погледна краката си, преди отново да вдигне лице.
— По дяволите, знам това тук. – Потупа слепоочието си, после разпери пръсти върху бялата риза и продължи: – Но нещо става тук, когато усетя нередност. Не мога да се сдържа. Предпочитам да ми се ядосаш, отколкото да пострадаш, след като съм могъл да го предотвратя.
Тежките и топли дъждовни капки разтопиха гнева й като захар. Част от нея искаше да сподели с него проблемите си, но това щеше да бъде удар по независимостта й. Никой, дори Регън, не знаеше колко страшни ставаха понякога нещата с майка й. В крайна сметка, както той непрекъснато й напомняше, скоро щеше да замине. Тогава щеше да се справя сама, както беше свикнала.
— Всичко е наред. Майка ми имаше нужда от помощ, това е. Можеш да си вървиш. – Прокле треперещия си глас и затвори прозореца, преди той да усети слабостта й и да се възползва от нея.
Застанала до тънките пердета, тя го наблюдаваше как се отдалечава. Дъждът се беше усилил, плющеше в улуците и закриваше гледката.
Беше си отишъл. Така беше по-добре, въпреки че изкушението да се втурне след него я накара да впие нокти в дървения перваз.
— Хей!
— Мамка му! – Монро се обърна рязко, изгуби равновесие и сграбчи едната завеса. Платът се раздра и тя се озова седнала върху перваза на прозореца. Мъж стоеше в рамката на вратата, точно както в кошмарите й. Колко нощи се бе мятала плувнала в пот, защото сънуваше, че някой се надвесва над нея? Или още по-често, че не й стигаха силите да избута бюрото до вратата на стаята си?
На мозъка й беше необходима секунда, за да се върне към реалността, но дори тя й се стори цяла вечност, а след нея беше вече късно да овладее реакцията на тялото си. Сърцето й препускаше бясно, цялата трепереше, дишането й беше прекалено накъсано и плитко, за да може да потисне надигналата се паника.
Мразеше инстинктивния страх, който не можеше да преодолее, независимо от дългите и упорити тренировки. Нямаше никакво значение колко сигурна беше, че може да се защити. Същата паника я беше обзела в тъмната уличка с Дилън, а после и на поляната с Кейд, когато беше побягнала.
— Леле, каква мръсна уста, Монро. – Закачливата забележка беше като шкурка за опънатите й нерви. Той влезе в стаята й, преметнал сакото си през рамо, с прилепнала от дъжда коса. Кейд изглеждаше като актьор, излязъл от холивудски мюзикъл, докато тя имаше чувството, че участва във филм на ужасите. – В следващия момент хвърли сакото върху леглото и обви раменете й. – Какво не е наред?
Топлината на допира му накара дробовете й да заработят отново, но инстинктивно се освободи от ръцете му. Той ги протегна напред, сякаш успокояваше уплашено животно, но отне твърде много от пространството й. Нещо в гърдите й се стегна, въпреки че здравият й разум внезапно се събуди. Кейд, това беше Кейд. Той няма да я нарани. Сърцето й продължаваше да препуска като побягнал кон, диво и безразсъдно. Не помагаше и това, че се намираха в стаята от детството й. Сцената на толкова много от кошмарите й. — Уплаши ме. Помислих, че... – Затвори очи и си представи всичко съвсем ясно, сякаш се беше случило вчера – Сам, надвесен над нея с разкопчани панталони, мазният му глас, забиващ се в съзнанието й. Тръпки разтърсиха тялото й. Случило ли се беше в действителност? Сън или спомен, вече нямаше никакво значение. Пое си дълбоко въздух. – Как влезе? – Отново прокле издайническия трепет в гласа си.
— С ръждясалия ключ под саксията отвън. – Отново протегна ръка колебливо, давайки й време да протестира. Трябваше да му каже да си върви. Нямаше нужда от някого, на когото да се облегне. Беше играла тази пиеса с майка си безброй пъти. Когато дланите му погалиха голите й ръце, не ги отблъсна, а се отпусна в обятията му.