— Това не я прави по-малко зависима.
— Знам. – Монро се поколеба само за момент: – Цялата работа е там, че иска да поддържа някакъв имидж в обществото. Наложи й се да започне работа, след като баща ми спря издръжката, но на всички казваше, че го прави за удоволствие. За да има причина да излиза от къщата. Понякога се чудя дали ако я оставя някоя сутрин да се събуди на пода в тоалетната сред собственото си повръщано, няма най-после да признае, че има проблем. Не е ли ужасно?
— Според мен е нормално да се чувстваш по този начин. В крайна сметка ти винаги ще бъдеш до нея, когато има нужда от теб.
— Но тя невинаги е била до мен. – Гласът й секна и прегръдката около нея стана още по-плътна. Внезапно си пое дълбоко въздух: – Спестявам, за да я изпратя в специализирана клиника в Аризона. На място, откъдето няма да плъзнат слухове. Казаха ми, че препоръчителният престой е поне месец, но по-добре два.
— Събра ли достатъчно?
— Може би половината.
— Всичките ти допълнителни доходи отиват за майка ти?
— Лечението е скъпо. След случилото се тази вечер си мисля, че мога да направя втора ипотека върху къщата си или да изтегля потребителски кредит. Стига да успея да я убедя да замине.
— Тя не е ли в състояние да покрие поне част от разходите?
Внезапно я обзе друг страх.
— Не мисля, че изобщо може да си позволи да задържи тази къща повече, а колата й се разпада.
— Може да ограничи харченето и да заплати поне основното лечение.
Чу смеха й, но в него нямаше хумор, а само неизбежна ирония.
— Разсъждаваш твърде логично. Майка ми никога не се е ръководила от здравия разум. Причината е, че се свързва само с мъже, които я използват. Затова никога няма да позволя да бъда манипулирана. От никого.
— Аз не се опитвам да те използвам. Вярно е, че те желая, но искам също така да ти помогна. Ще ми позволиш ли? – Прибра кичур коса зад ухото й и погали с пръсти шията й.
Искаше й се да се облегне на него, да сподели проблемите и товара си с него. Само дето след десетгодишно отсъствие той бе връхлетял в града като торнадо, а после щеше да изчезне, оставяйки другите да се оправят с щетите.
Но това като че ли нямаше никакво значение. Тя щеше да го има на всяка цена, което плашещо напомняше за отношенията на майка й с мъжете. Чувстваше се изпълнена с емоции и напълно лишена от здрав разум. Опасна комбинация.
Въпреки това се опита да говори логично:
— Няма да останеш достатъчно дълго в Котънблум, за да ми помогнеш.
— Монро. – Начинът, по който изрече името й, подсказваше много, но нито я опроверга, нито се опита да я утеши.
Тя оцени сдържаността му. По-добре беше да приеме болезнените последствия, които я очакваха накрая. Веднага след примирението дойде ясното съзнание, че щеше да продължи, докато може. Нямаше представа колко време бяха стояли притиснати в прегръдка, която беше едновременно еротична и успокояваща.
— Проведох кратък разговор със Сам Ландри на партито. От колко време е в града? – Гласът му беше тих, почти хипнотичен, и изминаха няколко секунди преди безпокойството да свие стомаха й.
Тя се отдръпна от него и се отпусна върху леглото. Как можеше да опише с думи съмненията си за случилите се и въображаемите събития? Заигра се с полата, свела поглед към килима.
— От миналата есен. Върна се след развода и възобнови застрахователния си бизнес.
— Досажда ли ти?
— Защо да ми досажда?
— Останал е с впечатлението, че си била влюбена в него и онази вечер си избягала, за да му отмъстиш.
— Онова беше отдавна. Вече няма значение. – Лъжата плъзна между тях, но нямаше как да я върне обратно. Грозотата оцвети настъпилата тишина.
— Лъжкиня – тихо отвърна той, но без упрек в гласа.
— Какво друго ти каза?
— Смята, че ти си извикала полицията миналата вечер в таверната.
Главата й се стрелна рязко нагоре.
— Не съм. – Пое дъх, издиша го бавно и забрави да вдиша отново. – Ами ако съм преувеличила заплахата онази нощ?
Продължаващото мълчание я накара да вдигне поглед към него, опасявайки се от онова, което можеше да види. Проблесналата мълния хвърли зловещи оттенъци, но в гласа му нямаше друго, освен любопитство:
— Какво те накара да си го помислиш?
— Той само ме погали по бузата.
— Защото си избягала.
Потърка челото си с опакото на ръцете и затвори очи.
— Така е, но той каза...
— Я чакай малко! Оставила си го да ти наговори куп глупости? – Гневът му прокънтя, сподирен от гръмотевица. Коленете й се подкосиха.