— Ами ако не съм преценила правилно ситуацията, защото съм била малка и неопитна? Ако съм сбъркала?
— Ръката му е била в панталона, а ти си мислиш, че е дошъл да ти прочете приказка за лека нощ? – Изуменият му тон само породи още повече съмнения.
— Когато се върна, изглеждаше съвсем различен от мъжа, когото си спомнях. Отвори застрахователна агенция, избраха го в Градския съвет. Иначе е прав, че не исках да се ожени за майка ми. Може би наистина съм ревнувала.
Отново просветна мълния и последвалият гръм я накара да подскочи. Той седна до нея. Старият матрак се огъна и я плъзна към него, почти допирайки бедрата им.
— Значи, си убедена, че спомените ти са изкривени? Добре, разкажи ми какво точно си спомняш.
Монро затвори очи и отпусна ръката си в неговата, чувстваше нужда да го докосва, без да си обясни защо. Той вплете пръстите си в нейните, а тя погали с палец белега върху дланта му. Движението по някакъв начин я задържаше в настоящето, въпреки че мислите я върнаха в миналото.
— Бях уплашена. Не, ужасена. Стоеше надвесен над мен с разкопчан панталон. В първия момент не разбрах.
— Какво ти каза?
— Не помня.
— Напротив, помниш. – Гласът му беше мек, но настойчив. Зад затворените й очи просветна мълния. – Имай повече вяра в себе си. Спомняш си всяка подробност от онази вечер. Също както и аз. – Нов гръм почти заглуши прошепнатото признание.
Срещата им се бе оказала съдбоносна и за него. В гърдите й се разля топлина. Доверие. Тя трябваше да се довери на инстинктите си. Каква ирония имаше във факта, че учеше на това своите момичета, докато сама прекара последните няколко месеца, лутайки се в съмнения.
— Каза ми, че съм сладка. И още, че майка ми е в несвяст и иска само да ме завие. Да се погрижи за мен.
— Но те е накарал да се чувстваш неудобно още преди това, нали?
— Начинът, по който ме гледаше. Не бях сигурна какво иска. Дотогава дори не се бях целувала, а се чувствах омърсена.
— Трябваше да му забия един тази вечер.
Гневът му увеличи увереността й, а изплувалата жива сцена провокира изблик на черен хумор:
— Хората щяха да говорят за това в продължение поне на година.
— Нямам нищо против няколко слуха, както и ти, очевидно, иначе нямаше да танцуваш с мен. Прав ли съм?
Тя само се усмихна и стисна ръката му.
— Скочила си през прозореца и си избягала към реката. Натъкнала си се на лодката ми. После се появих аз. Уплаши ли се от мен?
— Не – отвърна тя с категоричност, която я стресна.
— Защо? Аз бях непознат в тъмнината.
— Почувствах се... – Сгуши се в него, освободи пръстите си и обви ръце около гърдите му. – В безопасност. Знаех, че мога да ти се доверя. За всичко.
Изминали бяха години, а тя все още продължаваше да му вярва до мозъка на костите си, колкото и нелогично да беше. Някак си се озоваха легнали на тясното, изтърбушено легло, обърнати лице в лице.
— Спомняш ли си какво си говорихме онази нощ? – Адамовата му ябълка подскочи, челюстта се стегна.
— Всяка дума.
— Тогава защо се съмняваш в паметта си, когато става дума за Сам Ландри?
Защото ти не беше тук. Думите преминаха през нея. Слава богу, не ги изрече на глас. Само с шепот Кейд бе успял да срине стените, които беше издигала около себе си в продължение на десет години. Стени, до които нито един друг мъж дори не се беше приближавал. Желаеше го, но преди всичко имаше нужда от него. Този простичък факт я отрезвяваше и плашеше, но я накара въпреки това да се притисне още по-плътно към него.
Слаб глас от другия край на коридора я повика по име. Рязкото завръщане в реалността я накара да скочи на крака и да се спусне към стаята на майка си. Тя лежеше на пода до леглото и стенеше.
Монро коленичи до нея, без да обръща внимание на прогорения килим, и отметна назад косата й.
— Какво стана, мамо? – Несъзнателно се върна към обръщението, което беше използвала в детството си.
— Тоалетната. Помогни ми. – Изречението беше насечено като на малко дете.
Кейд пъхна ръце под мишниците на майка й и я изправи.
Дори не беше забелязала, че я е последвал. Трябваше да му каже да си върви. Сама щеше да се оправи с майка си. Но не искаше. Той пое по-голямата част от тежестта й и я повлече към банята. Жената се свлече на колене пред тоалетната чиния, сякаш се прекланяше пред идол.
Монро се измъкна навън и се облегна на стената. Кейд се приближи и подпря двете си ръце над раменете й, докато майка й повръщаше шумно. Сълзи напираха в очите й и тя премигна.
Сведе поглед към босите си крака между елегантните му официални обувки. Той подпря брада на главата й. Не беше сигурна колко време стояха така, заслушани в неприятните звуци, но когато те най-после престанаха, усети устните му върху косата си.